Как да спрем да се делим и мразим? Размислите на двама актьори

Днес за едни е национален празник, за други просто почивен ден. За едни е ден, в който е подписан Санстефанският мирен договор, за други Брестлитовският мирен договор, но през 1918 г. За някои това не е денят за национален празник, за други той е най-подходящ. На този национален празник като че ли сме най-разделени. Кое днес ни разделя, защо ни разделя, а не ни обеднява?

Върхът на българското емоционално, човешко и политическо разделение днес отново е връх Шипка и ако опълченците удържаха и осъзнаха, че ако отстъпят е по-добре да умрат, защото цяла България ги гледа, то ние, техните наследници, ще се репчим и освиркваме един друг и ще се кълнем кой е най-прав и родолюбец.

Двете разделени групи - фили и фоби, ще се замерят със снежни топки и псувни, а масло в огъня на тази битка ще наливат политиците, а след това същите тези фили и фоби, навикали се, напсували се, ще си тръгнат отново разделени до следващия национален празник, когато отново ще повторят упражнението и така до безкрай.

Силно любим и силно мразен - може ли едно литературно произведение като "Време разделно", поставено на театралната сцена, да ни подскаже как да се обединим и да спрем да се делим и мразим?

Своя версия изказват пред БНР актьорите от Варненския драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Стоян Радев в ролята на емблематичния Караибрахим и Симеон Лютаков в ролята на брат му Манол, които играят в постановката "Време разделно" - емблематичната творба на Антон Дончев, под режисурата на Бина Харалампиева.

"Нашето представление не само че не е кърваво, напротив, и независимо, че се казва "Време разделно", смятам, че нашето представление разказва за обединението и това е важното му послание. Защото в едни кървави времена, зловещи и в каквито се развива действието, всъщност има и може да има човещина, независимо от етноса, независимо от вероизповеданията, независимо от половете, независимо от всякакви убеждения и мисля, че това е важното нещо. Караибрахим е един сложен персонаж, той не е просто въплъщение на злото - това е историята на един човек, който като е бил на 6–7 годинки е бил отлъчен от собствения си баща и неговото право на избор е било отнето още тогава, той е бил възпитан, научен и дресиран да бъде специфичен. Така че от моя гледна точка, изпълнявайки тази роля, аз кървава няма да я нарека. Ще я нарека много интересна и провокативна", разказва Стоян Радев.

"Аз много харесвам романа. Антон Дончев за мен той е може би най-големият ни модерен автор. Аз съм чел доста негови произведения, не само това. Много силно се потапям в неговата работа, много талантливо разказва, много умно разказва, разказва със сърце и с някакъв вид поезия, въпреки че пише проза. Как се чувствах? Ето така се чувствах – да работиш нещо любимо твое, нещо, което много харесваш, не може да не се чувстваш добре. Чувствах се спокоен, чувствах се обгрижен от това, че историята е разказана както трябва", изтъква Симеон Лютаков.

И от ролите в театъра прескачаме към злободневието и разделението между нас.

"Нашето представление говори за това, че колкото лесно могат хората да се разделят, още по-лесно е да се обединяват. И в крайна сметка, големият процент е въпрос на избор на отделния човек. Обществото се прави от отделни единици. То само по себе си няма такова животно като обществото, обществото е всеки един от нас. И ако всеки един от нас промени мисленето си и мисли за обединение, не смятам, че е толкова трудно."

Кое днес ни разделя повече?

"Глупостта ни разделя, това ни разделя", смята Стоян Радев.

"Да, и аз така мисля. Много хора могат да си мислят, че ни разделят някакви други работи, по-финансово изразени, но всъщност не ни разделя това. Разделя ни нашето собствено себепознаване като народ и хилядите причини, които имаме, за да бъдем обединени и силни. Имаме доста светли личности в нашата история, които наистина са били големи българи - спокойно можем да се обединим покрай тях и да знаем, че ако нещо ценим, това са те. Имаме постижения във всякакви посоки и ние имаме национална гордост. Ние имаме някакъв смисъл и този голям, постиган смисъл през времето. Просто така сме лъгани, че вече не знам здраво ребро дали ни остана от лъгане. Ние си мислехме, че то ще свърши, то не свърши. После втори път си мислехме, че ще свърши, то втори път не свърши. Сега пак си мислим, че свърши, ама няма да свърши. Ако не се вземем в ръце, няма да стане", допълва го Симеон Лютаков.

"За да се напънеш да разбереш къде живееш, се иска акъл, иска се усилие, и то сериозно усилие, защото заплахата и натискът е сериозен. И ти трябва много сериозно да отстоиш на това нещо. Но ние още вярваме в тая "красота", наречена чалга. Има остатъци в обществото ни, които още разчитат на това, които се кефят да бъдат такива, които са радостни. Не може така. Нека да знаем, че някакви незначителни хора се радват на това, но ние като нация не можем да бъдем това. Ние сме доста по-горди. И трябва да бъдем доста по-горди", продължава Лютаков.

Като обичаш себе си, неминуемо започваш да обичаш и ближния и по-лесно почваш да го разбираш, започвате да си приличате по себеуважението, смята той.