Стоян Михайловски и (не)свободата на освободения

Трудно се вписва личност като неговата в общи класификации и сравнения. Както отбелязва проф. Атанас Натев, той е от онези, които привличат най-силно, когато им се противоречи – неукротим в убежденията си и хаплив дори когато е принуден да бъде смирен. Неговата възхвала на просветата е добре позната, но именно той пръв поставя под съмнение безусловната добродетелност на науката, способна да служи и на разрушението. „Той бе моралист, закъснял за Европа, но подранил за нас. Една твърде българска драма, достойна за световната литература – казва Натев. – С цялото си същество залагаше на истината и никога приживе не се оказа прав, затова го наричам Неприспособимия.“

Стоян Михайловски (7 януари 1856 – 3 август 1927) е публицист, общественик, поет, философ и сатирик, майстор на баснята и епиграмата. Той е сред най-острите критици на „покварените ценности“ в България след Освобождението. Сатиричната „Книга за българския народ“, публикувана през 1897 г. в списание „Мисъл“, заема централно място в творчеството му наред с басните. В посвещението авторът заявява, че разкрива средствата, с които деспотите увековечават властта си, а самото произведение алегорично насочва към образи и практики, характерни за времето на Фердинанд и Стамболовото управление.

Творбата, с която обаче Михайловски остава трайно в нашето литературно наследство, е стихотворението „Кирил и Методий“, създадено през 1892 г. като проект за всеучилищен химн. Музиката на Панайот Пипков следва бодрата маршова стъпка, заложена в текста, и превръща произведението в национален символ на просветния идеал.

Роден е в град Елена, в будния възрожденски род Михалюви. Баща му, Никола Михайловски, е виден книжовен и обществен деец, а чичо му – големият православен духовник Иларион Макариополски. Израства сред революционните беседи, вихрещи се около семейното огнище, и книгите на баща си, от които преписва развълнувалите го мисли, но и сам пише бележки към тях. А когато в училище чува за първи път Петкославейковата сатира „Прославило се Търново“, написана срещу месния владика, той „цял трепва“. Прибира се вкъщи и се опитва да я запише по памет. „Случва се нещо особено: той е забравил повечето от думите, но все пак нарежда целия разказ в стихове – и разбира, че повечето от тия стихове са негови…“*

След завършване на класното училище в Търново е изпратен в Цариград, където учи в Императорския лицей „Галатасарай“. Там съученик му е Константин Величков. В лицея официалният език на преподаване е турският, но повечето учители са французи и подхранват у учениците си знание и любов  към френската литература. Младият Михайловски чете Юго, Ламартин, Шение, Мюсе, както и басните на Лафонтен, които събуждат у него онова сливане на философия и поезия, с което се отличава творчеството му. Цариградското обучение обаче далеч не отговаря на патриотичната мисия, която младият български възрожденец смята, че трябва час по-скоро да подеме в кипящата борба за събуждането на народа.

С одобрението и протекцията на чичо си е назначен за учител в българското училище в Дойран (дн. Република Северна Македония). Това не е просто педагогическа длъжност, а част от борбата срещу фанариотската патриаршия. Именно там се разиграва и един от най-драматичните епизоди в живота му. По време на великденската служба през 1874 г., водена на гръцки език, Михайловски извиква: „На славянски!“. Последвалият вик „Бийте този анархист!“ и физическата разправа оставят трайна следа в него и го убеждават, че насилието подкопава самите основи на просветителската кауза. В отговор той публикува в списание „Читалище“, печатано в Цариград, сатиричното стихотворение „На един гръцки владика, който ме наричаше безбожник“.

След Освобождението Михайловски продължава да отстоява нравствени позиции в общество, белязано от кариеризъм и стремеж към власт и пари. Завършил право в Екс ан Прованс, Франция, той работи като адвокат и съдия, но неведнъж е отстраняван като пречка за конкретни политически интереси. Сатиричното му перо започва да разобличава все повече явления като овластени мижитурки, съдилища с „платена“ правда, пошлостта на мисълта и безскрупулността на делата. Израз на такава творческа реакция е и сонетът „Софийските автолатри – дружество за взаимно хваление и ласкание“, публикувана под латинския израз Asinus fricat asinum (Магаре у магаре се трие).

В литературния живот се появява с поемата Suspiria de Profundis („Въздишки от ада“), писана през студентските му години във Франция и отпечатана на страниците на „Периодическо списание“ на Българско книжовно дружество (дн. БАН) през 1884 година. Това е произведение с ясно изразена философска и декадентска насоченост. Творбата рязко контрастира с преобладаващия патриотичен тон в българската литература от онова време, концентрирана около писателското ядро Иван Вазов, Захарий Стоянов, Константин Величков и др.

Де Профундис става и любимият му псевдоним. С него той подписва и своите епиграми – жанр, на който наред с баснята е първомайстор в българската литература. „Бухал и светулка“ и „Орел и охлюв“ и до днес ангажират вниманието на читателя, защото тяхното изобличение е насочено към слабости от общочовешка стойност (за разлика от много други басни на Михайловски, които реферират към конкретни характери от политическия живот тогава).

През 80-те и 90-те години на XIX век той е изключително активен – публикува стихосбирки, сатири, философски и сатирически сонети. Острият му език никога не е самоцел, а средство за утвърждаване на морални принципи. Това го прави неудобен за институциите и често го поставя в изолация. Непреклонен пред своите идеали, Михайловски често бива възприеман в интелектуалните и политически среди като костелив орех.

Без пречки не минават и дните му в Русенската мъжка гимназия, където преподава френски език. Той спори с училищната колегия върху наличните образователни критерии и нуждата те да бъдат преосмислени. На няколко пъти е щял да бъде уволнен, но високото мнение, с която се ползвал сред учениците, смекчавали намерението на директора. Михайловски привличал със своята начетеност и преподавателска колоритност, които извиквали у младите възхищение и уважение. По-късно със същите усещания остава и Кирил Христов, който е негов ученик по история на литературата във Висшето училище в София (дн. Софийски университет).

В Русе Михайловски дочаква края на последното десетилетие на века. Когато чете за големия дворцов бал, организиран по случай новия век, той се разхожда в стаята си и високо мърмори: „Нов век… Искат да правят от гнили конци нова прежда“.

През 1901 година писателят отново се установява в София, вече женен за русенка, с която заживяват в дома им на ул. „Парчевич“. Причина за завръщането в столицата е поканата да стане председател на Върховния македоно-одрински комитет – пост, който той приема с голяма отговорност и пълно убеждение в правотата на обединението на българския народ; пост, който Фердинанд и приближените на двора му предлагат с ясното разбиране, че неговата авторитетна и образована фигура може да превърне всяка идея в обществена кауза, стига сам да я прегърне. Михайловски е закърмен с идеята за Единна България и като председател я защитава с целия си потенциал на изкусен оратор в големите европейски средища. Неговата дейност продължава до 1903 година, когато е арестуван под претекст да се успокои западното обществено мнение, което осигурявало протекции на Османската империя.

През същата година Михайловски издава сборника „Книга за оскърбените и онеправданите“ – последната му книга, в която критическото око на автора към реалността е така изострено. След това печата „Източни легенди“ – кратки разкази, в които използва източни мотиви за конкретизиране на житейските си възгледи. Огромен скандал предизвикват „Потайностите на българския дворец“ – статия от 4 януари 1904-та, която има характер на политически памфлет и заради която получава условна присъда.

Делото срещу Михайловски е един от най-шумните съдебни процеси в началото на XX век. В заседателната зала няма място дори за кореспондентите, процесът се следи от цялата българска общественост. Писатели и публицисти, сред които Антон Страшимиров и Кирил Христов, излизат в негова подкрепа, а защитната си реч писателят започва с думите на Гамбета: „Аз не ида като подсъдим да слушам присъда, а да обвинявам!“

Следващите две десетилетия до края на жизнения си път Стоян Михайловски прекарва в усамотение. Някогашните звънки обществени беседи той заменя със семейни проповеди на религиозна тематика по време на храненията със съпругата си и дошлите им на гости роднини и няколко приятели. Печата най-вече в „Църковен вестник“ и за първи път през живота си следва стриктна програма – работи от рано сутрин до обед, без да позволява никой да го безпокои, след това се разхожда сам по алеите на Борисовата градина, обядва и вечеря в точно определен час и дори будилникът да го прекъсне по средата на някое изречение, той веднага става от писателската масичка и бавно слиза по стълбите към долния етаж при жена си. А когато Фердинанд му изпраща покана да отиде в двореца, той отпраща адютанта, чакащ с колата на Негово Величество, с думите, че до обед никога не прекратява книжовните си занимания.

До края на живота си остава верен на своите принципи, далеч от присъщата на човека суета и неукротим в разнищването на екзистенциалните въпроси. „Българинът не е свободен, той е само освободен“ – тази присъда, намерена в бележниците на Михайловски, е като слоган на цялото му дело: тревожно, безпощадно и все още болезнено актуално що се отнася до съвестта на нацията.  

*Използваните цитати на Михайловски са от книгата „Стоян Михайловски – баснописец и сатирик“ на Ангел Тодоров, София, 1956 г.