Райна Княгиня – митологизирана и реална

Август, 1876-а. В пловдивския затвор „Имам-Евине“ се провежда едно от най-знаковите интервюта в международната публицистика, която отразява събитията около Априлското въстание. Специалният военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз“ (Daily News) – Джанюариъс Макгахан – се среща с младата жена, която турските войници подигравателно наричат „българска царица“.

Според думите му, в градската тъмница се намирала „твърде презряна жена“, за която се говорело, че застанала начело на бунтовниците, била коронясана за царица и препускала на кон с развято знаме като „втора Жана д’Арк“. Тази история била повод за безкраен груб хумор сред тъмничарите. За Макгахан обаче тя поражда силно желание да види „развенчаната царица“ и да се срещне с лицето, което, макар и символично, е имало претенции към „престола на новата славянска империя“*.

Срещата разкрива не митична фигура, а изнемощяло 20-годишно момиче – слабо, босо, облечено в чужди и разпокъсани дрехи, лишено от сили след повече от два месеца глад и унижение. Това е Райна Княгиня – жената, дръзнала да ушие знамето на Пловдивския IV революционен окръг и да го развее тържествено в дните на въстанието. През целия унизителен процес по линията Панагюрище–Пазарджик–Пловдив, подложена на разпити и издевателства от каймаками, юзбашии и мюдюрини, тя не издава нито един въстаник и не се покайва нито веднъж за стореното от нея.

Убедена, че саморъчно избродираният лозунг „Свобода или смърт“ не е просто знак, а двигател на националноосвободителното движение на българите, Райна понася мълчаливо вербалните и физически унижения, на които е подложена. Прозвището „българска царица“, дадено ѝ в присмех, се превръща в символ на достойнство и непреклонна воля.

Райна Попгеоргиева Футкова-Дипчева (н. ст. 18 януари 1856 – 29 юли 1917) се ражда в семейството на свещеник и домакиня – среда, в която просветата и моралната отговорност към общността заемат централно място. Баща ѝ, един от ревностните дейци на българското просветно възраждане, възпитава у дъщеря си трайна любов към знанието. Още в ранна възраст Райна се откроява с бързо усвояване на учебния материал и на 13 години знанията ѝ значително надхвърлят тези на нейните връстници.

По решение на панагюрските училищни настоятели тя е изпратена да продължи образованието си в Железник (дн. Стара Загора), където училището е организирано на едно от най-високите равнища за българските условия по онова време. Наред с общообразователните предмети момичето изучава рисуване, чертане и ръкоделие и активно участва в местното женско сдружение, чиято цел е да повишава просветното равнище на населението.

След завръщането си в родното Панагюрище тя е приветствана като образована млада жена и естествен авторитет в общността. „Цял месец ме обкръжаваха тълпи от мъже, жени, старци и старици, които като че ли искаха да се убедят в моите, по техните думи, обширни познания.“** Назначаването ѝ за една от трите учителки в женското училище, наброяващо около 300 ученички в тогавашното осемхилядно Панагюрище, затвърждава обществената ѝ роля.

В края на март 1876 година будната Райна е привикана от първенците на окръга, сред които и Георги Бенковски. Тя е избрана да ушие революционното знаме – знак, призван да въплъти надеждите и решимостта на въстаниците. Дотогава Райна не е виждала български флаг и като образец ѝ показват Карловското знаме. „То беше направено от скъпа материя и на него в златно беше изобразен разярен лъв, стъпкал в краката си полумесец, а над главата му бяха изписани думите „Свобода или смърт“ – пише Райна. В продължение на месец, до самия ден на въстанието, тя работи неуморно в специално пригодена за целта стая. Бродиращите ѝ ръце се превръщат в продължение на поетата саможертва – тих, но категоричен жест, който „туря знака“ на освободителната борба.

В хода на Априлското въстание Райна Княгиня става свидетел на опустошителното унищожение на Панагюрище, а сред убитите е и нейният баща. В отчаянието на затворническите дни тя неведнъж се моли смъртта да сложи край на страданията ѝ. След посещението на журналиста Макгахан, осигурено с намесата на американския консул в Пловдив – Юджийн Скайлер, мащабът на османските жестокости придобива реално лице в неин образ. Тогава, с подкрепата на руския консул княз Церетелев – друг застъпник на българската национална кауза – Райна е освободена и изпратена в Москва за лечение.

По време на престоя си в Русия пише своята автобиография – първоначално издадена на руски и по-късно преведена на български. Това е сериозен литературен опит на българка в този жанр и по своята същност не по-малко значимо историческо свидетелство за подготовката и хода на Априлското въстание.

В Москва тя завършва акушерство и се завръща в България като първата дипломирана акушерка – избор, който бележи смислов преход от борбата за свобода към грижата за живота. Три години учителства в Търновската девическа гимназия и след това се връща в Панагюрище, където сключва брак с Васил Дипчев – учител и един от ръководителите на въстанието в Брацигово, тогава кмет на града. Раждат им се петима синове. По-късно семейството осиновява и едно момиче. Междувременно Райна успява, с подкрепата на жените от Дамския благотворителен комитет в Москва, да осигури възпитанието на тридесет и две панагюрски сирачета.

След като Дипчев е избран за народен представител, семейството се установява в София. Умира рано, а Райна едва устоява на ежедневните нужди със смешната поборническата пенсия. Започва активно да практикува акушерство както сред по-заможните семейства и дипломатически среди, така и сред по-бедните жени от софийските квартали „Орландовци“ и „Малашевци“. Именно в този период тя излага идеята си за създаването на „Майчин дом“, реализирана с подкрепата на княгиня Елеонора и положила основите на организирана обществена грижа за майчиното и детското здраве в България.

След Освобождението животът на Райна Княгиня не следва логиката на признанието и спокойствието, които се очаква обществото да припише на националните си герои. Живее трудно и умира в лишения, на 61-годишна възраст, загубила напълно представа за реалността и далеч от героичния ореол, с който народната памет ще обгърне името ѝ. Знаем я като „българската княгиня с байрака“, но зад този полумитологизиран образ стои една реална личност, въплъщение на българския хуманизъм, към която националното съзнание трябва да се връща не само с възхвала, но и с отговорност.

*Из писмата на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана. Превод С. Стамболов. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев, София, 1880 г.
**Райна Княгиния - Автобиография. Издателство „Българска история“, София, 2020 г.