Аида Паникян - за студентския празник с носталгия

У младия човек е заложена вярата, че може да промени света към нещо по-добро. Това споделя дългогодишният журналист от вестник "Дума" Аида Паникян. Родена и израснала в Каварна, след това тя е приета да учи Българска филология във Великотърновския университет "Св.св. Кирил и Методий". В онези години, средата на 80-те, е престижно да бъдеш студент, както и много весело, разказва тя.

"Да се влезе в университет беше много сложна работа. За едно студентско място се бореха 20-30, понякога може би и 50 души. Да бъдеш един от тези 50 и от раз да влезеш – това беше голяма работа! Голямата ми мечта беше да бъда журналист, но беше трудно постижимо. Медиите не бяха толкова много", спомня си Паникян.

От студентството до първата работа като учител по български език Аида Паникян се стреми да бъде добър човек.

"Приех идеята да бъда учител, което се и случи. Моето лично бъдеще точно така си го представях – като преподавателка, като човек, който учи децата как да живеят по добрия начин, как да станат добри хора, как да могат да помагат, когато станат пълноценни граждани. Това беше мисията на учителя по български език и литература. Това беше мисията и на журналиста."

Стремежът към свобода не е чужд за поколението на Аида Паникян. Предизвикателствата по онова време са различни от сегашните.

"Невъзможността или трудно осъществимата възможност да се работи и живее в друго населено място. Тогава имаше жителство. Както и напускането на страната – имаше доста ограничения. Дори екскурзия, пътуване до някоя от социалистическите държави или до съветския съюз беше свързано с доста формалности. Това може би много ни е липсвало – този вид свобода, която в съзнанието на младия човек е възможност да има по-широк поглед върху нещата от живота, върху случващото се в други държави."

Има я вярата, че с участието на младите хора е възможна промяна на действителността, в която живеят.

"Макар че точно в годините на моето студентство едва ли някой гласно би го казал или показал. И все пак е съществувала тази вяра. Не може тя да е дошла от нищото, ей така изведнъж през 1989 г. Сигурно сме вярвали, че можем да участваме в такива промени. Няма поколение, което да не вярва в това, че ще направи с нещо по-добър света." 

И тогава Осми декември се празнува в ресторант, някоя хижа или квартира.

"Намирахме винаги поводи да празнуваме – ако щете, приключила сесия, ако щете, групата днес минала тежък изпит. Празниците ни бяха много весели."

Своя випуск и своята група колеги от студентските години Аида Паникян определя като щастливци, докоснали се до голямата литературна и езикова наука.