През обектива на Златина Филипова

"Абсолютно, да. Всъщност телефонът и фотографията предостави доста възможности и достъпност и вече наистина всеки клиент носи камера в джоба си, което промени отношението към стойността на снимката. Да, добрата снимка вече не е достатъчна. Тя трябва да е изключителна. И това доведе и до големи очаквания към нас фотографите, преформулира доста и професията, и работата ни. Но в крайна сметка, а професионалистите, които владеят светлина, композиция и това да разказват история, все още се отличават."

"Всички камери имат обективи, без значение дали е джобен, малък фотоапарат, дали е най-новият смартфон или професионална камера. Истината е, че вече е доста достъпно и наистина всички, всички правим снимки във всеки един момент. Снимките от телефона или от обикновения потребителски фотоапарат ни дават едни доста бързи резултати, и съответно и самите клиенти често вече си задават въпроса "Нужен ли ми е фотограф, при условие, че всички ще снимат с телефона?"

Но аз мога да споделя и една малко по-различна гледна точка, а може би свързана и с това, че не винаги е най-важен инструментът, а по-скоро зад апаратното устройство, както има така един хубав български израз. А именно споделят следното нещо: "Ами, на първия значим момент за нашето семейство, след раждането на детето, на първата му годинка, ние решихме, че няма да даваме пари за фотограф. Всички снимаха, снимаха, снимаха. Имаме толкова много снимки, но, знаете ли, всъщност накрая, като ги прегледах, като ги получих, ами, то се оказа, че имаме едва само няколко снимки, които наистина имат стойност." Няма я историята. Точно това е разликата. И всъщност истината е, че окото не може да бъде заменено. Всичко, с което снимаме, е просто един инструмент, който е доста достъпен в днешно време, което няма абсолютно нищо лошо, разбира се."

"Разбира се, и затова зад това стои всъщност много опит, придобит през годините, срещайки се с много хора, а попадайки в динамични ситуации, понякога в много трудни условия на снимане, грешки допуснати също така, които за в бъдеще внимаваме да не се допускат отново. Всичко е едно."

Интересно ми е, като вървите по улиците, като виждате хора, дали при вас играе професионалното изкривяване да ги виждате като фотограф? Какво първо хващате, най-хубавото или най-лошото от дадена картина или човек?

"И двете, а и хубавото, и лошото. Тоест, аз не ги разглеждам точно по този начин. По-скоро за мен водещо е чувството, нещо, което ме докосва. То може да е нещо изключително грозно на пръв поглед, може да е един човек, който е в неравностойно положение на улицата, грозен, с грозни дрехи, нали, разбира се, в кавички го казвам, но всъщност това да докосне по много дълбок начин сърцето ми и да поискам да пресъздам тази картина. Както и ако видя нещо много красиво, дали ще е красива светлина, залез, дали ще е едно малко детенце, което прави първите си крачки и любопитно гледа към света, няма никакво значение. Въпросът е, че за мен лично фотографията предизвиква емоция. Тя предизвиква чувства у нас. Ако не ги предизвиква, значи самата фотография за мен лично не носи особена стойност. Тя е просто документ."

"За всичките години, в които снимам събития, съм имала доста, доста предизвикателни ситуации, доста интересни моменти. Всъщност бих искала само да кажа няколко думи относно това, че нашата работа не е само да снимаме, не е само техническата част. Всъщност фотографията до една много голяма степен е психология. По-големият процент е психология, по-малката част остава техническото изпълнение. На мен като професионален фотограф ми е необходимо да мога да предразположа хората, с които ще работя. Да изградя с тях някакво доверие, да има свързване, да разбера какви са техните нужди, какви са техните чувства, какъв е техният вътрешен свят, за да мога да го отразя по най-добрия начин, без по никакъв начин да ги карам да излизат от зоната си на комфорт, да се чувстват притиснати, да чувстват напрежение, защото всичко това след това би си личало на снимките. И провеждам доста дълги разговори обикновено с двойките преди това. И въпреки всичко, винаги е възможно да има някое изненада. Имала съм, например, младоженци, които бяха над 80-годишни. Буквално възрастни хора, много скромни, много симпатични, много истински, много открити. За мен беше истинско и предизвикателство."

"Аз в началото се притеснявах, че те наистина няма да искат да се снимат и те наистина не искаха. Искаха просто да се отрази бракосъчетанието им по най-простия начин, за да имат някакъв спомен и се притесняваха през цялото време как да застанат, дали изглеждат добре. Но всъщност в момента, в който ги накарах просто да се отпуснат и да се разходят и да ми покажат всъщност защо са решили да вземат това решение, да се прегърнат или нещо друго, да се обърнат един към друг и просто да си поговорят, сякаш аз не съм там. Ето тогава започва улавянето на същинската емоция между тях. И всъщност това беше един много интересен момент и видях как хората, както и на 20, така и на 80, ако са скрепени от чувство на любов, всъщност годините нямат никакво значение. Беше много красив момент за мен."