Паоло Гавацени: “Оперният театър е едно голямо семейство“

Музикалният свят свързва днешната дата – 7 декември, с откриването на новия сезон на най-престижния италиански оперен театър – Миланската Скала. Традицията на празника на Св. Амвросий, покровителят на Милано, да се дава началото на сезона, е въведена през 1940 г. По този празничен повод публикуваме интервю с Паоло Гавацени – внук на знаменития италиански диригент Джанандреа Гавацени, артистичен координатор на Миланската Скала и член на международното жури на най-значимия конкурс за млади оперни певци в света – “Опералия“, проведено по време на тазгодишното издание на форума в зала “България“.

Изпитвам голям респект към Вас, към театъра, в който работите и в който ярка следа е оставил Вашият дядо – маестро Джанандреа Гавацени. Позволете да започнем разговора ни с него. Какво е най-важното, което свързвате с него и което Ви води във Вашата работа?
“Най-главното наследство, което моят дядо ми остави, е големият респект и любов, които изпитваше към оперния театър. Това е уважение към хората, които работят в театъра, с разбирането, че всеки заема своето важно място. Да, ние имаме нужда от артисти като Пласидо Доминго и Мирела Френи, но също така и от технически работници, дизайнер на осветлението, художник на костюмите, хора, които работят в ателиетата, оркестър, хор и той изпитваше толкова голямо уважение към работата на всеки един от тях. Дори и да е бил авторитарен, защото беше много взискателен, той изпитваше голяма страст и уважение към света на оперното изкуство, със съзнанието колко е трудна професията на оперния артист. Артистите са пред критичния поглед на публиката всяка вечер. На тях наистина не им е лесно да понасят това огромно напрежение. Моята ежедневна работа в Миланската Скала и нашето задължение е да направим така, че те да се чувстват достатъчно добре, да бъдат в най-добрата си форма и да дадат най-доброто от себе си на публиката. Понякога е трудно, защото животът е труден. Оперният театър е много сложен организъм, но нашата задача е да осигурим на публиката възможно най-добрия спектакъл и за да може това да се осъществи, ние трябва да се грижим за артистите. Понякога е необходимо да бъдем строги с тях, но те трябва да чувстват нашата подкрепа. Трябва да се чувстват като у дома. Това е още един труден аспект от живота на оперните артисти. Те почти никога не са си вкъщи със своето семейство, а пътуват по света, затова всеки оперен театър би трябвало да бъде като дом за своите оперни артисти. Аз мисля, че е много важно това усещане за оперния театър като едно голямо семейство!“

Как се е променил оперният свят и Миланската скала през годините?
“Разбира се, светът се промени! Винаги казвам, че оперният театър е като едно огледало на обществото, ние отразяваме обществото. Обществото се променя, съответно и оперният театър се променя. Аз съм свидетел какъв беше светът на операта през 80-те и 90-те години. Нашата фамилна къща е в Бергамо и цялото семейство живеехме заедно в този красив дом. Спомням си как дядо ми трябваше да дирижира “Норма“ в Ла Скала с Монсерат Кабайе. Кабайе пристигна в Бергамо 6 месеца преди поставянето на продукцията да учи ролята с дядо ми. Същото се случи и с Леонтин Прайс. Когато трябваше да изпълнява Аида в Ла Скала, тя дойде от Америка една година по-рано, за да подготвя ролята с дядо ми. Такива неща не се случват в днешно време, за съжаление. Ние винаги бързаме, бързаме, бързаме! Аз мисля, че оперното изкуство се нуждае от време, за да можем, както казах преди малко, да доставим възможно най-доброто изпълнение на публиката. Има много работа, която трябва да бъде свършена за тази цел! Това означава време, което трябва да бъде прекарано заедно. Артистите трябва да прекарат достатъчно време заедно –на репетиции с диригента, с режисьора, на индивидуални репетиции, на ансамблови репетиции, на сценични репетиции. Това, от което имаме нужда и което не ни достига днес, е време. Мисля, че това може понякога да се види в различни оперни продукции по света. Също така мисля, че трябва просто да спрем и да осъзнаем, че ние работим най-красивата работа на света. Това е привилегия! И защо да продължаваме да тичаме от един оперен театър в друг оперен театър?! Нека да останем в един оперен театър, да направим всички репетиции, да осъществим спектакъла и да се насладим на това, което сме направили! Така бихме постигнали невероятни резултати!“

Израснали сте с музиката. Как направихте своя професионален избор?
“Най-напред започнах да уча пиано. Мечтаех да стана концертиращ пианист. Постъпих в консерваторията в моя роден град, която носи името на Гаетано Доницети, защото Бергамо е градът на Доницети. Продължих обучението си в Лозана при големия пианист Фаусто Дзадра, който идва от Аржентина, от школата на Винченцо Скарамуца и Марта Аргерич. След това осъзнах, че моят талант не е достатъчен. По същото време завърших правов Милано. Изучавах оперните театри и техните взаимоотношения с артистите, хора, оркестъра, балета. Започнах работа в Миланската Скала през 2000 г., но всъщност първата ми оперна сцена беше Кралската опера в Лондон, където бях през 1994/95 г. Всичко, което съм изучавал през живота си, ми е помогнало да бъда добре подготвен за моята работа. Защото имам и музикално образование, и правна квалификация. След 12 години в Миланската Скала бях назначен за артистичен директор на Арена ди Верона за 5 години. След това започнах моята кариера като оперен режисьор. За 8 години осъществих 20 оперни постановки. После се завърнах към работата си в театъра – най-напред като артистичен директор на фестивала в Мачерата и след това отново в Ла Скала, благодарение на новия генерален директор маестро Фортунато Ортомбина, който ме покани като артистичен координатор. Ние се познаваме от много години и работим много добре заедно. И така, да се върна към въпроса Ви! Аз реших какъв бих искал да бъде моят професионален път. Поех много рискове, защото това не е постоянна работа, но всеки път, когато са ми предлагали позиция, съм бил подготвен за нея. Чувствам се комфортно в това, което правя.“

Какво е най-важното за един млад оперен певец в днешно време, за да изгради успешна и дълга кариера?
“Знаете ли, днес често казват, че вече няма такива гласове, каквито имаше през 70-те, 80-те години на ХХ век. Аз смятам, че това не е вярно. Гласове има винаги и навсякъде. Разликата в сравнение с времето преди 30-40 години е по отношение на кариерата на оперния певец. При това кариерата на оперния певец е различна от тази на цигуларите или пианистите, защото неговият инструмент е част от тялото му и той трябва да полага специални грижи за него. Гласът има нужда от време, за да бъде изграден. В днешно време кариерата на оперния певец се случва твърде бързо, според мен. Ето, ние разговоряме по време на конкурса на Пласидо Доминго “Опералия“. Тук има толкова много таланти! Този конкурс винаги открива големи таланти. Всички победители на “Опералия“ правят голяма кариера. Понякога вината не е тяхна, а наша, на артистичните директори, на директорите, които ги хвърлят в роли, които не са подходящи за гласовете им на този етап от живота. Например понякога откриваш добър сопран и й даваш Абигаиле, а тя още не е готова да пее Абигаиле. Също така много от лиричните сопрани твърде рано пеят Тоска. Така се поврежда гласът, но те не осъзнават това и не се доверяват на хората, които им казват: “Моля те, почакай! Дай си време! Не пей твърде много!“ Разбира се, всеки иска да стане знаменит, да спечели пари и т.н., но аз мисля, че голямата разлика между миналото и настоящето е в това, че днес не се отделя достатъчно време за правилното изграждане на оперната кариера. В миналото, например, Мирела Френи пя до 70-годишна възраст, но тя винаги е била изключително внимателна към своята кариера. Много пъти е казвала “Не“ на Караян и на други диригенти, когато, според нея, са й предлагали неподходяща роля. И тя е била напълно права! Така е можела да развива своята кариера в продължение на 50 години! Мирела Френи пя повече от 50 години! В днешно време не се случва често такова нещо, да срещнеш оперен певец, който пее повече от 50 години. Разбира се, днес има самолети и се пътува много по-лесно, отколкото в миналото. Можеш много по-бързо да стигнеш до Америка например. Но аз мисля, че проблемът на нашето време е липсата на достатъчно време. Трябва да си дадем сметка, че всъщност имаме време за всичко, но със спокойствие и с мисъл за бъдещото развитие на кариерата. И това е най-важно за оперните певци, защото в противен случай гласът се разрушава. Аз съм виждал толкова много талантливи певци, които са пели само в продължение на 10 години, защото след това гласът им е бил напълно унищожен.“

За мен е изключително интересно това, което казвате! Обикновено се смята, че политиката на мениджърите е да бързат, а Вие съветвате младите оперни певци точно обратното!
“Това, което аз съм станал, е резултат от всичко, което съм учил и което съм преживял. Когато бях на 30-годишен, имах привилегията да работя в Студията на Ла Скала в продължение на 12 години, присъствайки на репетициите на най-знаменитите диригенти, на най-талантливите режисьори, да ги наблюдавам как работят. Трябва да кажа, че нагласата в днешно време е различна. Тогава аз срещнах хора, чиито живот беше пеенето или дирижирането. Днес, дори и да си голям оперен певец, някак не ти е достатъчно. Това е разликата между артистите от 50-те, 60-те години на ХХ век и днешните артисти. Може би днешните артисти са прави да развиват още свои интереси. Но, от друга страна, мисля че преди 40-години оперните певци бяха много по-фокусирани върху пеенето и сценичната си игра, инструменталистите – върху свиренето, диригентите – върху дирижирането. Техният живот беше музиката!“

Може ли да се говори за национална специфика в оперните театри днес или всеки театър се е превърнал в “глобално село“ /по израза на Маршал Маклуън/?
“Смятам, че всеки оперен театър има своя собствена идентичност. Тя е вписана в неговата ДНК. Когато говорим за различията между миналото и днешното време, има една съществена разлика по отношение на оркестрите и хоровете в оперните театри. Преди 40-50 години оркестърът и хорът на Ла Скала бяха съставени почти изцяло от италианци. В Лондон оркестърът и хорът на Кралската опера – съответно от англичани. В днешно време те са смесени. Това е хубаво, но виждам например в Ла Скала как всеки музикант, който се присъединява към оркестъра, се стреми да се впише в характерния стил на този оркестър. Така има различни групи от хора, които идват от цял свят, но усвояват един и същи маниер на свирене, начин на музикално мислене, начин на изпълнение на италианския репертоар, следвайки стила на Ла Скала. Както Ви казах и преди малко, смятам, че е важно всеки оперен театър да пази своята идентичност. Главната задача на един оперен театър е да носи радост на своята публика, а това са най-напред жителите на мястото, където е построен този театър. Разбира се, после идва и задачата да привлича публика от чужбина. Но това наследство, тази връзка между мястото и театъра дава и оформя неговата идентичност. Ла Скала е миланският оперен театър. Той отразява отношението на хората на Милано към работата, към търсенето на музикални таланти и към тяхното приемане. В музикалната история Милано винаги е бил град, който е приемал таланти. Разбира се, ние живеем в глобален свят, но мисля, че е важно всеки оперен театър да има своята характеристика. Това го поддържа жив и различен от всички други оперни театри.“