Японистката Тереза Василева за самурайския епос "Предания за рода Тайра"

24 годишната японистка Тереза Василева, преводачка от старояпонски на самурайския епос "Предания за рода Тайра" е гост на "Графити по въздуха". 

Самурайският епос "Предание за рода Тайра" е смятан за един от най-големите литературни шедьоври на Япония, съперничещ си единствено с Генджи Моногатари. Никое друго произведение не е оказало по-голямо влияние върху по-късната японска култура - всъщност върху чувството на японския народ за собственото му минало. Творбата, първоначално устно предавана от странстващи монаси и монахини и написана за пръв път през XIII в., е японската "Илиада".

Книгата е изключително произведение на книгопечатането, много красиво е оформена. Историята е завладяваща.

"Аз съм Тереза. Много се радвам, че тази книга най-накрая я има на български език. И макар, че все още имам дълъг път напред като преводач и малко опит за сега, се надявам това да е добро начало. Но за мен беше важно просто тази книга най-накрая да е достъпна за всички, не само за японистите. Това е сборник от разкази, митология."

Една книга, която аз бих оприличила на Илиада.

"Точно така, да. За мен най-точната дума е предание. Имаше няколко варианта на заглавието. Докато една колежка, на която съм много благодарна, ми предложи "предание". И в този момент ми просветна, че това е точната дума. Преди това се колебаехме между "сказание", "повест", но точно това си е предание. То се предава от човек на човек, от монах на слушател и така нататък. Може да се каже, че е легенда, но това са исторически събития, които наистина са се случили."

Да се върнем назад във времето. От кога датират тези истории?

"Събитията са точно от втората половина на 12 век. Книгата обхваща и периода преди това, разбира се. Първите 50 страници предоставят малко контекст какво се е случило преди това. За мен ключовите дати за самите исторически събития са 1177 и 1185, когато е битката при Дан-но-ура. Книгата обхваща и времето след това. Може би последната година, която не се споменава, но е важна за историята, е 1214. Това са събитията и оттогава се предават като слухове и новини в страната. Може да се каже, че тази версия на книгата е записана през 13-ти век. Няма един оригинал на книгата. Има много-много версии, много форми. Има поеми, пиеси, различни епизоди, които са включени в различните версии. Но тази специално е горе-долу от 13-14 век."

Почитателите на четенето може би ще бъдат привлечени, ако им кажем, че този самурайски епос има нещо общо с приказките на Шехерезада, макар и на съвсем друго място на картата на света. Или че притежава богатството и дълбочината на Шекспировия свят, макар и на Изток.

"Мисля, че сравнението с Шекспир е доста подходящо. Има много битки, исторически събития, но има и драма, както при Шекспир. Описани са отношенията между мъже и жени, между бащи и синове, има предателство, измама, какви ли не елементи. Има всичко в тази книга, не само битки и самураи. Има любов, страдания, има всичко. Има и много завладяващ диалог. Да, всъщност много съм се смяла на някои диалози. Има шеги в тази книга. Надявам се да съм предала добре шегите в превода. Но има и диалози, които са изпълнени с чувства, героите произнасят речи, които на мен поне много ми въздействаха, когато ги превеждах. Надявам се да съм успяла да предам тези чувства и на читателите."

Разбирам, че ти много се гордееш с превода на стиховете в книгата. Това са стихове от толкова отдалечено време, писани са преди Средновековието. Кое е особеното в тях?

"Всичките стихотворения имат определен формат. В оригинала не са на пет реда, но в превода в повечето случаи са предадени на пет реда, като първият се състои от пет срички, вторият от седем, третия от пет, а четвъртият и петият ред са от по седем срички. Все още е въпрос без отговор как трябва да се превеждат такива стихотворения, но аз много исках да пробвам да ги предам с точния брой срички. Такава е формата на тия стихотворения и много исках да покажа, че може да се каже много с толкова малко на брой срички.
Понякога една дума може да се отнася за нещо друго, да събужда някакъв образ, може да се споменава място, но всъщност трябва да се сетиш за сезона, или за определено дърво, или за някакъв цвят, или за чувство. Има много такива думи. И най-известният пример е думата "мацу", което означава бор, но също е и глагола "чакам". И когато видиш в едно стихотворение бор, знаеш, че нещо се чака, чака се човек, чака се появата на чувство, или този, който е написал стихотворението, е чакал нещо. Има много такива примери."

Аз не знам дали нашите слушатели си дават сметка за какъв огромен, тежък, непосилен труд става въпрос, който е извършен от един 24 годишен човек. Това е старояпонски, това е една цяла вселена. Било е огромно бреме за тези млади плещи и е изисквало огромна смелост.

"Истината е, че просто човек трябва да се пробва. Поне според мен е така. Преди 2-3-4 години си мислех за тая книга, но не можах да я прочета. Освен това не обичам история, затова не вярвах да ми хареса. Не съм очаквала, че не само ще я прочета, но и ще я преведа. Така беше и със стихотворенията, и със самата книга. Всъщност в началото малко се притеснявам да превеждам стихотворенията, а това се оказа най-забавната част. Старояпонският може да изглежда малко по-страшен, особено на студентите. Но не е така. Все пак имаме речници. Така че човек не превежда без помагало, без никаква помощ. Просто трябва да се пробва. И се оказва, че всъщност може и да ти хареса."

Ще прочета как започва книгата.

В камбанния звън на храма Гийон отеква преходността на всичко в този свят. Цветовете на дървото сал разкриват как дори преуспелите все някога ще западнат. Гордите не издържат дълго. Животът е като мимолетен, пролетен сън. Великите също все някога се отиват. Точно като пепел отнесена от вятъра. Нека си спомним съдбите на узурпаторите от далечни земи. Всички те се отклонили от праведния път на мъдрите владетели от древността. Не мислили за благото на народа, а се отдали на развлечения. Не се вслушвали в съветите на своите мъдри министри и не мислили за опасностите, застрашаващи страната. И това в края на краищата станало причината за тяхната гибел. Ето това усещане, че има карма, че всеки плаща за грешките си. Това е нещо, което ти носи чувство на удовлетворение, че в крайна сметка има някаква вселенска справедливост.

"Точно така. Това е същност сърцето на тази книга и точно това е урокът, който трябва да не забравяме. Че нещо се е случило преди и то ще повлияе на всичко след това. Поне будистите вярват, че имаме и предишни животи, имаме и следващи. Каквото се е случило в предишния живот, ще се отрази на сегашния, но и на следващите. Вече зависи дали е нещо хубаво или лошо, дали сме срещнали определен човек и ще го срещнем отново.

Това е кармата. Не е нещо, което се е случило сега и след 5 минути ще се види резултата. Не е точно така. Говорим за много по-дълъг период от време. Но точно това е смисълът на тази книга и на историята, която се е случила. Какво ни учат тези истории? Първото, което ми хрумва е, че може би ни учи на търпение, на смирение.

Трябва да знаем, че каквото и да постигаме, то не е завинаги. Може да се случи така, че да го загубим. Но пък може и да нямаме нищо и да получим много. Всичко е възможно и трябва просто да сме стъпили здраво на земята, да не летим с небето, да не си мислим, че сме велики. Дори и да сме постигнали нещо, то няма да е завинаги."

Интервю на Светлана Дичева с Тереза Василева в "Графити по въздуха".