"Слънчев бряг" и болезнената памет за жертвите на комунистическия режим

Когато чуем Слънчев бряг се сещаме за море, нощен живот и забавление. Mалко от нас обаче биха направили асоциация с концентрационния лагер, който се намира в близост до Ловеч. На 7 февруари от 19 часа в Зала 2 на Топлоцентрала ще се състои и документалният спектакъл "Слънчев бряг", в който може да видите как млади актьори представят един от най-тъмните периоди в българската история. Как се е зародила идеята зад произведението, разказа режисьорът Любомир Сапунджиев.

Когато попитах Любомир Сапунджиев как един млад човек се сеща за събития, които на пръв поглед са доста далечни от него, той отговори:

“Аз не съм чак толкова млад. В интерес на истината имам спомени от детството си от онова време, въпреки че съм бил малко дете в детската градина. Разбира се, не тези мои спомени са подтика към това нещо. При мен и семейната ми история е свързана с престъпленията на комунистическия режим. Моят прадядо, който е спасявал евреи през Втората световна война в Македония, в последствие е убит от комунистите и постфактум му е издадена смъртна присъда от Народния съд, която да узакони убийството му. Така че донякъде това си е лична тема за мен.“

В документалния спектакъл може да видите и съпоставка между лагера „Слънчев Бряг“ и курорта Слънчев Бряг, които са създадени в една и съща година. Людмил Сапунджиев сподели, че постановката въздейства емоционално върху аудиторията, като голяма част от нея смята, че има необходимост тя трябва да достига повече до млада публика. Ето и защо:

„За това време много малко се учи или почти не се учи в училище и всъщност младото поколение почти не знае за това какво реално се е случвало тогава и си създават представи за онова време от някакви митове и легенди, които много пъти са изкривени. Представят онова време в някаква захаросана розова светлина. „

Попитах режисьора дали сме забравили за тези времена от българската история. Ето какво каза той:

„Интересен въпрос дали сме забравили, защото първо трябва да сме помнили. Според мен от самото начало някак си липсва памет при нас за това време. Фактът, че ние сме една от малкото, не знам дали не сме и единствената бивша комунистическа държава, която няма исторически музей, нали не музея на социалистическото изкуство, който беше направен. Исторически музей за онова време просто липсва. И в голяма степен умишлено според мен се гледа да се заличи паметта за онова време.“

Любомир Сапунджиев каза, че освен с архивните материали, той е успял да се запознае и с хора, които са успели да оцелеят в лагера.

На 1 февруари чествахме Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Разследващ журналист, изследовател на архивите от комунизма и основател на сайта desebg.com - Христо Христов разказа подробности за това какво представлява концлагерът „Слънчев бряг“.

„Лагерът „Слънчев Бряг“ е част от системата концлагери, която е създадена след 1944 година. Това е един лагер, който е създаден след закриването на концлагера „Белене“ през 1959 година. (0:52) Разбира се, тук трябва да отворим една скоба, че става въпрос за второто закриване на концлагера „Белене“. След това той е възобновен през декември 1984 година. Лагерът представлява място, където на една каменна кариера край Ловеч, на около 3 км в посока Троян, е създаден лагер, в който са прехвърлени част от концлагеристите от „Белене“, които са представени като непоправими рецидивисти от тогавашния министър на вътрешните работи Георги Цанков, (1:28) на обсъждане пред Политбюро, което се ръководи от тогавашният първи секретар на Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков. Много бързо обаче в този лагер започват да бъдат изпращани оцелели политически противници, бивши депутати от БЗНС. (там са убити двама депутати от БЗНС, които са оцелели в лагера в Белене), адвокати, музиканти, земеделци, които не са искали да си предават земята за включване в ТКЗС. И за разлика от другите концлагери, там не е имало абсолютно никакви правила, всичко се е изпълнявало по заповед по устни указания на тогавашния първи зам-министър на вътрешните работи - генерал Мирчо Спасов, известен още като дясната ръка на Тодор Живков в МВР. За период около три години, най-малко 150 души са загубили живота си в този концлагер. „


А какво споделят самите концлагеристи, коментира Христо Христов:

„А това, което споделят оцелелите концлагеристи е това, което Ви казах, че там абсолютно без никакви правила, без никакъв вътрешен ред за това как да живеят, дали ще има почивки или не. Всичко е било изключително, изключително като тежък режим създаден по устни показания на Мирчо Спасов, който от време на време е ходил край лагера. Тогавашният началник на окръжното управление на МВР ДС в Ловеч, в показанията си (Александров се казва фамилията му) от 90-та година казва – „на нас ни беше забранено да ходим в лагера“, а всъщност лагерът е на територията, на която той отговаря като началник на МВР в Ловешко. Той казва, че веднъж отишъл там да погледне и цитатът е следният: „Единственото, което различаваше концлагера от нацистките лагери е, че нямаше крематориум.““

Как обаче днес се почитат тези, които са загубили живота си там, коментира Христо Христов:

„Всяка последна събота на март месец местният съюз на демократичните сили организира всяка година без прекъсване, дори и по време на пандемията, поклонение, възпоменание, което тръгва от центъра на Ловеч и хората, които искат да се присъединят към това възпоменание, се присъединяват. И от центъра на Ловеч се отива пеша (това са около три километра) на тази каменна кариера, където има две плочи в момента, нищо повече, където се извършва възпоменание на жертвите. Между другото, жертвите са от различни малцинствени групи, както и българи, така и мюсюлмани има загинали там.“