Памет за въстаниците герои от Бяла черква: Говорят наследниците

Паметта за въстаниците от Бяла черква, поведени от Бачо Киро, се пази от техните наследници. Родовете са направили своите родословни дървета, пазят снимки и предават паметта на децата и внуците си. За първи път публично за своите велики родственици разказват Албена Петрова, Анастасия Георгиева, Ивалина Иванова и Валентин Кенаров. 

Осем поколения са в родословието на войводата Бачо Киро, на неговия брат поп Гавраил и сестра им Анка. Родословното дърво е дарено на Историческия музей в Бяла черква. Директорът на музея Анастасия Георгиева е наследничка на трима от четниците: 

„Един от тях е Цачо Ангелов Ненов, който е бил съпруг на Анка, сестрата на Бачо Киро. Това е моята пра-пра баба. Цачо Ненов е бил един от хората, които са доставяли барут за четниците, и са казвали, че той е бил с най-модерното оръжие в цялата чета, и че не е стрелял на празно, стрелял е много точно. Той е бил човека, който е изгорил в Дряновския манастир знамето на четата, за да не попадне то в ръцете на турците. Когато по различни пътища  спасилите се четници успяват да се завърнат в Бяла Черква, Цачо Ненов се укрива няколко месеца в околностите на селото, след това емигрира в Румъния. Той се завръща през 1877 година заедно с българското опълчение, тъй като той се включва в Четвърта дружина на българското опълчение. Както самият той казва, е участвал в сраженията в Шипченския проход. Оцелява. След освободителната война се връща тук. Неколкократно е избиран за кмет на Бяла Черква. Занимава се с земеделие. Вече е станал заможен земеделец. Той и съпругата му имат шест деца. Едното от които е моята прабаба, която също се казва Анастасия. И аз нося нейното име“. 

Братята Иван и Георги Кенарови намират смъртта си в битката при Дряновския манастир. Гибелта им е белязана не само със саможертвата за българското освобождение, но е и пример за братския дълг и любов, разказват техните наследници Анастасия Георгиева, правнучка на Иван Кенаров, и Валентин Кенаров, правнук на Георги Кенаров: 

„Иван Кенаров е бил, това баща ми ко разказва, заловен от турците. По време на бягството, вече последния ден, другият, Георги, бяга през манастирското лозе и пита : „Брат ми някой да е виждал?“ Между тях се питат. Казват му, че турците са го хванали. И той се връща. Сбива се с турците. Те го хващат и него. И двамата братя са обесени на портала на Дряновския манастир. Иван Кенаров отива на битката в Дряновския манастир и оставя едно детенце на шест месеца - Петко Кенаров. А другият брат има една дъщеря, която после почива в някоя болест.  Единственият наследник на двамата братя се оказва Петко Кенаров, шестмесечното бебенце. Това дете се отглежда от бащата и от майката на Иван Кенаров, разказва наследникът Валентин Кенаров. 

„Дядо Петко Кенара е човекът, който е говорил последен с Бачо Киро преди да го отведат турците. Дядо Петко е пасял конете си на поляната в близост до селото, където се е намирал и колибата на Бачо Киро. Видял от колибата излиза дим, решил да влезе и намерил Бачо Киро. Това се случва след като са го предали чорбаджиите и са го затворили в тази колиба. Видял Бачо Киро вътре да пише с един въглен по стените на колибата и му казал: „Даскале, бягай! Ще дойдат турците да те арестуват“, разказва Анастасия Георгиева.

„Дядо Петко отива пред него и вика: „Аз останах без деца. Идвам тук и заставам на твоето място. Ти бягай в лозята, в нивите“, допълва Валентин Кераров. 

„А Бачо Киро тогава му казва – Как, дядо Петко, да избягам, като и аз ще съм ти даваджия. Ти двама сина загуби, които тръгнаха заедно с мен, с четата и сега са загинали“, продължава разказа си Анастасия Георгиева. 

„И бачо Киро му казва – Защо да бягам? Пак ще ме хванат“. И му отказва допълва Валентин Кенаров. 

10 години Валентин Кенаров е играл ролята на Бачо Киро при възстановките на историческите събития от Дряновската епопея: 

„Там емоцията е голяма. Трябва да влезеш в самия него. Имах по-дълги мустаци, пусках си коса, сресвах я на път и приличах на него. Чувствам се горд, най-горд от всички, които са участвали във възстановката. Бачо Киро е духовният ръководител на четата. Той извежда от едно село с сто къщи 101 четници. Какво повече да искаме? Аз се гордея, че съм от рода на двама четници и двамата са загинали, защото в цялото село пет са били родовете, които са изпратили по двама четници.“ 

Четирима сина изпраща на гибел за България дядо Марчо. Илия и Неделчо Марчеви загиват. Завръщат се Атанас и Иван Марчеви. Техен наследник е белочерковката Ивалина Иванова: 

„Когато събира четата в местността Черничака в Бяла черква, с тях тръгва и петият брат Радко, който е бил на 15 години, но по молба на братята си, се връща, за да гледа родителите им, защото не се знае какво ще се случи. Дядо Марко, който изпраща четиримата си синове, е осъзнавал и знаел какво може да се случи, но въпреки това не е спрял нито един. В ръкописните си бележки свещеник Петко Франгов твърди, че двамата братя Атанас и Иван скитали 17 дена из горите и се прибрали живи и здрави в Бяла черква. Укриват се в една полувкопана стая в бащината си къща, където вратата била зазидана. Храна и вода са получавали през малък отвор, направен на тавана. След освобождението Атанас остава да живее при родителите си и да се грижи за тях, а другият брат Иван се изселва в Павликени. В Дряновския манастир над Костницата е изградена скулптурна фигура на въстаник. За прототип е избран образът на един от четиримата братя, образът на Атанас Марчев. През годините, когато съм била много малка, при нас имаше една много възрастна баба, която казваше: „ От къща по един и двама, от къщата на дяда Марча четиримата братя излизат за освобождението на България“. 

Албена Петрова - наследник на Иван Неделчев Минев, разказва: 

„Бил е овчар и през 1868 година намира част от костите на въстаници от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Успява да се измъкне от обсадата на Дряновския манастир, катерейки се по стръмните скали. Нощно време са се движили към Бяла Черква, през деня са се укривали. Иван Неделчев, са го укривали около четири месеца. Една землянка са изкопали под хамбара. След четири месеца, с помощта на един свищовлия, успява да избяга в Румъния, където е живял около шест месеца в Букурещ и в Гюргево. Връща се с руските войски. Доживява до преклонната възраст от 96 години. Умира през 1939 година. След Освобождението той получава и поборническа пенсия, която е отредена на 600 лева. Разказвали са ми, че, за да получиш такава пенсия, трябва много подробно да обясниш по време на самата битка кой е стоял до теб, как се е водила битката. Явно това е било вид доказателство за това, че си участвал в самите събития. Той продължава да се занимава със земеделие след освобождението. Бил е избиран за общински съветник в Бяла черква. Бил е член и на училищното настоятелство в Бяла черква. От този дядо в Бяла черква имаме една икона, която е много стара. Може би, пред нея той се е молил да оцелее, да се върне жив. 

Искам да споделя нещо, че някак си с лошо око се гледаше на тези въстаници, които са останали живи. Смяташе се, че това е вид предателство. Но аз пък смятам, че това е сила на волята и на духа, и на умението да продължиш след себе си. Защото свободата не е само жертвата, физическата жертва. Свободата е да изградиш и нещо след това. За това в крайна сметка си направил този избор“. 

Архивните снимки са предоставени от Историческия музей в Бяла черква