Единственият у нас музей "Затвор" е във Велико Търново

Във Велико Търново е единственият в България музей „Затвор“. Той пази паметта за 399 поборници, които са били измъчвани по нечовешки начин в килиите му преди да тръгнат към бесилката. В търновския затвор са били Васил Левски, участниците в апогея на националната ни революция – Априлското въстание от 1876 година, и неговия епилог – Ботевата чета. 

Търновският затвор е в задния двор на музея „Възраждане и учредително събрание“. 

„Това е един ориенталски затвор, който е построен в средата на XIX век  и функционира точно 100 години - от 1854 година до 1954 година“, разказва д-р Иван Църов, директор на Регионалния исторически музей във Велико Търново. 

Затворът днес е с оригиналните си врати, по които са издълбани надписи от затворниците, възстановена е общата килия, подземието или така наречения кюмюрлук, затворено с дървен капак, специално направен, за да не се чуват писъците на изтезаваните там най-опасни бунтовници. 

„Най-първите затворници са били от Хаджиставревата буна (от 1862 г.). Когато започва подготовката, провеждането на Априлското въстание и най-вече неговото потушаване, тук е било препълнено със затворници. Един капацитет от 100-150 места, някъде около 400 човека са били буквално натикани в тези килии. Един от хората, които по него време са били затворени, казва, че е нямало място човек да седне, камо ли да полегне на пода. Върху пръстта е била нахвърляна само малко слама. Всички хора, наблъскани в килията, са стояли прави. За физическите им нужди е имало само една кофа. Можете да си представите каква гадост е било“, посочва Църов.

Единствен от затвора е успял да избяга Филип Тотю, който описва и ужасяващите мъчения, на които са били подлагани затворниците в Търново. 

„Филип Тотю заедно с негов приятел и още един турчин решават, че ще избягат. Това е било в по-ранните му арести, когато още не се е занимавал активно с революционна дейност, а по-скоро с хайдутлук. Те прокопават от килията към вътрешния двор. Там е имало въоръжена денонощна охрана. За техен късмет в една бурна майска нощ успяват да пробият към двора. Турчинът, който бяга заедно с тях, взема камък и удря заптието, което пада мъртво, и те скачат от 7 метра височина“, допълва музейният директор.

След преждевременното избухване на Априлското въстание на 20 април 1876 година, турските власти в Търновския санджак стават особено бдителни. На 28 април в Горна Оряховица след предателство са арестувани войводите от революционния комитет Иван Семерджиев и Георги Измирлиев. Докарани са в Търновския затвор заедно с още горнооряховски въстаници. От Севлиево са докарани наведнъж близо 220 души, начело с войводите Стефан Пешев и Йонко Карагьозов. Тук са били Тодор Каблешков и Найден Попстоянов от Копривщица, игуменът на Троянския манастир отец Макарий. Идва момент, в който в Търновския затвор и неговите тъмници са натъпкани около 1000 поборници: 

„Бачо Киро от Бяла черква, Цанко Дюстабанов от Габрово. Затворът не е бил за излежаване на наказания. Бил е етапен, т.е. докато в съседната сграда се гледат делата на съответните революционери, те са затворени в този затвор. След като е пленен при Канлъ дере Стефан Караджа също минава през Търновския затвор. Тук е докаран капитан Дядо Никола“.

На 8 май 1876 година в Търново пристига Али Шефик бей, който е назначен за председател на Извънредния турски съд за подбудителите и участниците в Априлското въстание. За първи път се допуска българските революционери да имат защита. Определя им се адвокат Джовани Икономов от Търново. Първите осъдени на смърт са Георги Измирлиев, Бачо Киро и Иван Семерджиев.

Историческите хроники разказват, че Бачо Киро напълно признава пред съда и не се съобразява с опитите на адвоката да го изкара невменяем. Пред съдиите той казва на перфектен турски език думите, които и до днес се повтарят: 

„Целта си постигнах, топът гръмна. Европа чу. Тя ще се намеси в турските работи. Тъй няма да стане“.

Съдът не гласува, с тези си думи селският учител и революционер сам подписва смъртната си присъда. На 28 май 1876 година Бачо Киро тръгва към бесилката. На това място днес във Велико Търново се извисява Паметникът на обесените, разказва музейният директор Иван Църов: 

„Там, където се намира този паметник, е бил краят на града, едно дълбоко дере и градското сметище. Практиката е била – такива хора, осъдени на смърт, за да бъдат допълнително унижавани, бесилката им е била издигана точно на такива места, в покрайнините“.   

След Освобождението съпругата на Бачо Киро – Неделя, и дъщеря му Ирина идват в Търново и намират неговия гроб на днешната улица „Поборническа“. Разравят общата яма и разпознават по още неразложените му дрехи неговите останки. Събират ги, измиват ги, освещават ги и ги отнасят в църквата „Свети Димитър“ в родната Бяла черква. Костите на Бачо Киро се съхраняват и до днес в стъклен саркофаг в историческия Белочерковски храм.