Ал. Хаджихристов: Да изгориш в творчеството си, а не да живееш безсмислено

В навечерието на Световния ден на театъра, ще говорим за сцената като въображение, човешка среща като изкуство и съдба. Наш гост е режисьорът, драматург и поет Александър Хаджихристов. Творец, чийто професионален път преминава през различни лица на българския театър, киното и телевизията.

Той е син на драматурга, писател и обществен деец Александър Иванов Хаджихристов и така израства в духовна среда, която естествено го отвежда към сцената още в началото на неговия творчески път. Във ВИТИЗ е ученик и асистент на проф. Гриша Островски. Среща, оставила траен отпечатък върху неговото разбиране за режисурата като отговорност към текста, актьора и зрителя.

Работи като асистент-режисьор в Киноцентър „Бояна“, по-късно като режисьор в Студио „Екран“, а след това и като художествен директор на Демо телевизия. Опит, който разширява сценичния му език и го отвежда към различни форми на визуалното разказване. Сред значимите му професионални дела е създаването на Проект "Театрална къща Надежда" към Министерството на културата. Инициатива, която прераства в държавен театър, ръководен от него като директор и художествен ръководител. В своя път той работи и като ръководител „Връзки с обществеността“ към Държавния пътуващ театър. Институция с особена мисия да среща сцената със зрителя извън големите културни центрове.

"Да изгориш в творчеството си, а не да живееш безсмислено“ – това е най-краткото обяснение за смисъла на сцената според режисьора, драматург и поет Александър Хаджи Христов.

В ефира на "Нощен хоризонт" той разказа за един почти забравен, но дълбоко въздействащ културен експеримент – създаването на Театрална къща "Надежда", театър с мисия, насочена към най-неочакваната публика – лишените от свобода.

"Историята започва не в театрална зала, а в кабинет. Тук нещо трябва да направиме, Сашко", спомня си Христов думи, които поставят началото на всичко.

Първоначално той и негови приятели се занимават с любителски театър. Предложение да печелят от представления обаче обръща мисленето му в обратна посока:

"Трябва да се направи театър, който ще бъде очищение духовно за затворниците. И няма да взима пари."

Така се ражда идеята за театър, който не търси печалба, а смисъл.

Проектът постепенно прераства от читалищна форма в професионален театър към Министерството на културата. В продължение на две години трупата обикаля затворите в цялата страна.

Репертоарът е умишлено тежък и драматичен:

"Играеха се само тежки пиеси. Да плачат, да се пречистват."

За разлика от други трупи, които залагат на леко забавление, Христов търси дълбоко въздействие. И го намира:

"Ние плакахме на спектакъла ви", му казват затворници след едно от представленията.

Въпреки силния отклик, театърът е закрит. Причината – липса на финансова ефективност.

"До тука", е краткото обяснение, което получава Христов.

Той напуска с признание от служители и писма от затворници, които свидетелстват за значението на проекта.

Един твърде успешен експеримент е просто загробен. Може ли да се върне? Според Христов – да, но не лесно. Необходими са хора с мисия:

"Тук искат млади хора, фанатично настроени. И актьори, готови да се откажат от аплодисментите на "ефектната публика":

"Актьорът трябва да си плюе на суетата, за да играе там."

Освен за театъра, Христов говори и за поезията като вътрешно преживяване:

"Поезията е една самота на душата и едно страдание."

Тя не е украшение, а дълбок процес на търсене и болка, който изисква истинско преживяване.

Разговорът завършва с послание, което звучи едновременно мрачно и вдъхновяващо:

"Да изгорят в творчеството си… да намерят смисъла за живота и смъртта в него."

И още:

"Най-трудният път е пътят към себе си."

Историята на Театрална къща "Надежда" остава пример за това, че сцената може да бъде не просто изкуство, а форма на човешко пречистване – дори там, където свободата липсва.

Професионалният театрален път на Хаджихристов завършва като драматург на Народния театър „Иван Вазов“, където традицията и съвременността се срещат в едно общо пространство на българската сценична култура.

Александър Хаджихристов е член на Съюза на българските писатели и автор на редица поетични книги, сред които „Балада за съдбата на душата“, „Пепел от сърце“, „Сърцето като птица Феникс“, „Мечтания, заключени в стаята на спомените“, „Писалката на Господ“, „Писалката на Господ 2 – Дяволът в мен“, „Дяволът в жената“ и „Човечност и недочовечност“.

Под печат е и новата му книга "Лунна роза – стихове, влюбени в Луната".

Наред с поезията той създава и драматургични текстове като "Песента на сърцето за съдбата на душата" и "Девойката, която говореше с делфините". Пиеси, в които философският размисъл за човека, любовта и смисъла на съществуването се съчетава с театрално въображение и силно символен сценичен език.

Още в интервюто на Станислава Пирчева с Александър Хаджихристов в "Нощен Хоризонт".