Премиера на “Саломе“ в Телавивската опера

Израелската опера в Тел Авив отново изненада зрителите с провокация по уж познато произведение, на което те пристигат с твърди нагласи. Още при създаването си операта „Саломе“ от Рихард Щраус по пиесата на Оскар Уайлд разбунва духовете. Израелският авангарден режисьор Итай Тиран, който само гастролира в Операта, доразвива целия абсурд на библейската история за непостижимата любов между прекрасната Саломе и „железния“ Йоан Кръстител. Думите на един от слугите „как студена е пустинята тази вечер“ отключват решението действието да се пренесе на неизвестна планета, като над тази й страна никога не изгрява слънце, а свети странна луна с пръстен като Сатурн. В пиесата си Уайлд сравнява Саломе с луна, а и тя доминира над цялата опера. В ролята американката Мари Уеб, първоначално звучи обезпокоително, но в кървавата сцена с главата на Йоан Кръстител напомня вагнерово сопрано.

Декорът прилича на филма „Дюн“ - минималистичен и зловещ. Има две бездни. Едната е нагоре, с глобус - въртяща се и сменяща цветовете си луна, другата надолу – към подземията или преизподнята, където потъва непреклонният Йоан Кръстител и откъдето се „завръща“ само главата му на поднос. Сценографията е дело на Еран Ацмон.

Всички герои с изключение на Саломе, Ирод Антипа и Йоан Кръстител имат лица. Останалите са като сенки, с някакви светлинни знаци по дрехите си, за да се блъснат в тях. Думите на пажа „как красива е тази нощ принцеса Саломе“ могат да се оспорят, защото лицето на царкинята се осветява от два фенера, закрепени на гърдите й и получилите се „обратни сенки“ едва ли й придават красота. Художник на костюмите е Орна Сморгонски, а дизайнер на осветлението - Ави Йона Буено. Не по-малко странно е облеклото на Ирод, особено загасналата нимфа около главата му, от която са останали само лампички, приличащи на пипала на насекомо.

Образът на Ирод Антипа изцяло е решен като карикатура: окръглено тяло с провиснал корем и тънки ръце и нозе, с които не може да си служи. Дори гласът му трудно надвиква оркестъра. В ролята е германският тенор Волфганг Шванингер. Слугите му го пренасят, не на носилка, а като чучело. Където спрат, той поляга върху пирамида, съставена от техните тела.

Специално място в постановката има балетът от 7 мъже в прилепнали бели трика. Хореографката Ренана Раз е не по-малко революционен творец от режисьора. Прочутия „танц на седемте воала“ не се танцува от певицата, за която са избрани няколко нетрудни движения. Това е танц на седемте балетисти, които носят 7 шлейфа, излизащи от кръста на Саломе и изобразяващи седемте смъртни гряха /чревоугодие, алчност/скъперничество, леност, гняв, завист, горделивост, похот/. Те ту кръжат около нея, ту се преплитат, ту се извиват около снагата й, ту се подреждат зад нея и заприличват на някакъв вид стоножка - едно тяло и безброй излизащи от него, кривящи се крайници. Последната поддръжка е толкова висока, че тя сякаш докосва луната.

Не по-малко впечатляващ е и финалният танц от опиянението от кръвта. Не Саломе танцува с главата на Йоан Кръстител, а пажовете й. Те ту теглят за плитките отрязаната глава, ту я подхвърлят със зловещо веселие. Единственият контрапункт на тази сенчеста вакханалия е самият Йоан Кръстител. Поредно творческо постижение на бас-баритона Йонуц Паску, убедително представил пророк и неговите истини и твърдост.

И всичко под палката на Дан Етингер, изтъкнал разкоша на музиката на Рихард Щраус – медни духови инструменти, нервни проблясъци на дървените, плътния полумрак на струнните инструменти, но дори музиката е подчинена на извънземната студенина на постановката. Партитурата съществува, но хипнозата - не.