Човек има отговорност да бъде добър, а към себе си - да бъде щастлив

Актрисата Августина-Калина Петкова е от артистите, за които професията трудно се побира в едно определение. Тя е част от трупата на Младежкия театър „Николай Бинев“, работи на независимата сцена, занимава се с дублаж и преподава на млади хора. В ефира на „Нощен хоризонт“ тя разказва за различните лица на актьорската професия, за случайностите, които понякога променят посоката на един артист, и за свободата да имаш собствена позиция.

"Не мисля, че е много полезно да правиш само едно", казва Петкова за множеството си професионални занимания. Според нея срещата с различни хора, възрасти и сфери развива артиста, а съвременната професия трудно се съобразява с традиционния ритъм „от 10 до 17“. При артистите има дни, в които всичко се случва едновременно, но има и дни, в които няма нищо - а именно последните понякога се оказват по-трудното изпитание. „Когато имаш много неща, търчиш напред-назад, опитваш се да се организираш, но когато нямаш нищо какво да правиш, тогава идва истинското изпитание“, споделя тя.

С дублажа Петкова започва още като студентка в НАТФИЗ – почти случайно, след като замества контузена приятелка. Първоначално озвучава малки роли и масовки, постепенно се учи на спецификата на занаята, а по-късно започва да се явява на кастинги.

Един от важните моменти в професионалния ѝ път идва с „Пепеляшка“ – първата ѝ роля за голям екран. Тя си спомня с вълнение как чува гласа си в киното и днес все още помни една от репликите на героинята: „Бъди добра и смела!“

За нея дублажът е не само изкуство, но и занаят със своя технология. Актьорът трябва да работи с тембър, интонация и емоция, като едновременно с това се доближи до оригиналния глас и възраст на персонажа.

"Когато работиш само с глас, трябва да успееш да предадеш целия вътрешен живот на персонажа само през това, което се случва", обяснява актрисата. Именно тук тя открива и важната разлика с театъра - на сцената актьорът разполага с цялото си тяло, докато пред микрофона всичко трябва да премине през гласа.

Любовта към театъра за Петкова започва още в детството. Тя израства в семейство на хора на изкуството – майка ѝ била художник, а баща ѝ е актьор. От малка е близо до театъра и постепенно разбира, че именно това е нейният път. Но романтичната представа за професията се променя с годините.

"На 18 всичко беше съвършено. Тези хора бяха богове и всичко беше толкова хубаво", спомня си тя. После идва реалността – липсата на свободни уикенди, дългите репетиции, несигурността и постоянната необходимост да се доказваш.

Въпреки трудностите обаче тя не би избрала друг път.

"Луксът е, колкото и да си изморен, изтощен и дори понякога финансово неподсигурен, да се радваш, връщайки се вкъщи, и на сутринта с нетърпение да ходиш на работа", казва актрисата. За нея това е най-съществената причина да продължава -  възможността да прави нещо, което обича.

Като преподавател Петкова предава на студентите не само технически умения. Тя насърчава младите актьори да задават въпроси, да търсят отговори и да откриват собствения си глас.

"Аз съм им казала, че не знам всички отговори, но можем и трябва да ги търсим заедно", споделя тя. Особено ценно за нея е да види момента, в който един студент за първи път успява да направи нещо, което преди не е можел – да опознае гласа и тялото си и да открие нови възможности в тях.

Петкова говори и за необходимостта човек да има собствена позиция, но прави разлика между лично мнение и убеждението, че разбираш от всичко. Тя вярва, че личната отговорност започва от малките действия – от отношението към другите, към обществото и към пространството, което споделяме.

"Опитвам се да имам собствена позиция. Не е лесно", признава тя.

Тя обръща внимание и на непримиримостта на младите хора, с които работи. По думите ѝ те все по-често отказват да премълчават очевидни несправедливости и имат смелостта да кажат: „Аз не съм съгласен с това“. За Петкова това е ценна черта – стига свободата на собственото мнение да върви заедно с уважението към другия.

Особено място в професионалния ѝ живот заема независимият театър. Там, казва тя, хората често се събират около една идея, текст или режисьорска концепция и започват работа, независимо дали финансирането ще бъде достатъчно. Самата тя признава, че е участвала в независими проекти не заради финансовата изгода, а защото е харесвала идеята, екипа, режисьора или текста. Част от тези проекти включват и по-нестандартни театрални форми – например невербален спектакъл, в който актьорът разчита на движение, хореография, звук и музика, а не на традиционния драматургичен текст.

Важното е човек да не остане същият, след като излезе от театралния или кино салона.

"Трябва да влезеш един и да излезеш друг човек", казва Петкова за въздействието на изкуството. То може да разсмее, разплаче, ядоса или да накара човек да не спи и да си задава въпроси. Именно това според нея е знакът за истинското произведение – не непременно че всички негови компоненти са съвършени, а че е успяло да предизвика нещо лично у зрителя.

А към младите хора, които обмислят да изберат театъра за свой път, актрисата отправя прост, но категоричен съвет: ако човек не може да си представи живота си без театър, репетиции и сцената, вероятно това е неговото място. Ако обаче може спокойно да си представи години без тях, може би трябва да потърси друга посока.

В Младежкия театър „Николай Бинев“ Августина-Калина Петкова предстои да се срещне с публиката в „Пипи Дългото чорапче“ и „Ромео и Жулиета“, а на новата сцена „Лунната стая“ се подготвя премиерата на „Конрад, детето от консервната кутия“. Сред независимите ѝ проекти са „Нощта на Гетсби“, който се играе в бар и съчетава класическия сюжет на Ф. Скот Фицджералд с песни и танци, както и „Доброто тяло“ на Аделина Петрова.

Интервю на Калина Стоянова с Августина-Калина Петкова в "Нощен Хоризонт".