Точно преди година Киев преживя най-мащабната дотогава руска въздушна атака – загинаха най-малко 23 души, беше засегнато дипломатическото представителство на ЕС, а атаката предизвика извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН и поредна военна помощ от САЩ за Украйна.
В началото на тази седмица на събитие в украинското посолство в София по повод 35-ата годишнина от възстановяването на независимостта на Украйна, приятели на Украйна се питаха дали представители на българското правителство и парламентарното мнозинство ще видят различните лица на войната през фотоизложбата "Несломимите: Светлината в мрака" на Сергий Гимюш. Изложбата, открита в понеделник в Музея "Земята и хората", показва последиците от руската агресия срещу Украйна.
Интервю с младия фотограф, който губи двата си крака при доброволческа спасителна акция. Сергий има детски спомени от България, а София заема специално място в сърцето му.
"На първо място, за мен е голяма чест да бъда тук, защото България заема важна част от живота ми. Прекарах три години от детството си тук. Бях на шест години, когато дойдох през 1997 г., и точно тук, в София, си намерих първите приятели от училище, а спомените ми за този град, както знаете, са просто детски спомени – нещо като сън".
Значи родителите Ви са работили тук в посолството по онова време?
"Да, по онова време те работеха в посолството. Сега част от семейството ми живее с мен в Киев, а друга част – в Турция".
Защо решихте да се включите в доброволческата служба в Украйна и кога? Веднага след избухването на пълномащабната война през февруари 2022 г. ли?
"Всъщност, всичко започна на втория ден след мащабната инвазия. Първият ден бях в апартамента си, а през нощта – в убежище; след това, след 24 часа без сън и при пълно напрежение, целият ми живот просто се срути. Не бях подготвен за това. Не вярвах, че това може да се случи. И след 24 часа, през които просто седях и не правих нищо, разбрах, че трябва да помогна на някого. Просто започнах да помагам на хората, на войниците, на военните. Отидох на мястото, където се събираха войниците, и казах, че искам да помогна. Опашката беше дълга, много дълга. Казаха ми: "Дай ни номера си, когато имаме нужда от теб, ще ти се обадим". И така започнах - първо с обикновени неща за войниците, като цигари, чорапи, вода, малко храна, а след това и на възрастните хора. В Киев имаше много възрастни хора, останали без никаква подкрепа. След това, когато Киевската област беше освободена от инвазията почти до предградията на града, когато бяха и зверствата в Буча, започнахме да работим и помагаме в рамките на доброволческа програма в региона. За да се чувстваш нормално, трябва да правиш нещо, да помагаш на хората! Ако не го правиш, ако просто седиш без да правиш нищо и ако не правиш нищо, мисля, че ще се побъркаш малко".
Кога усетихте риска? Всъщност, когато ви удариха, бяхте ли се замислил, че това може да се окаже цената на оставането в Киев? Наистина се опитвам да се поставя на Вашето място в тази ситуация, защото мисля, че сте проявил голяма смелост, но и за нашите слушатели е важно да разберат как се прави крачката от страха към смелостта?
"Още в първите часове, когато се събудихме сутринта в четири часа и разбрахме, че войната е започнала, в онези първи часове семейството ми взе вещите си, а аз казах, че ще остана в Киев. Беше трудно решение. Тогава разбрах, че Киев може да бъде превзет и че оставането в Киев всъщност би било много опасно за живота ми. Когато взимаш това решение, осъзнаваш всички рискове – че може да бъдеш убит, пленен, че може да те подложат на всички възможни изтезания – и след това решение просто правиш това, което трябва, за да помогнеш и да не бъдеш убит, и за да не бъдат убити другите хора. Така че когато отидохме в Харковската област, когато бях ранен, това беше мое решение, взето на 24 февруари.
Да, това беше в първите часове на инвазията. Решението беше да не си тръгваме, а просто да останем, въпреки риска да бъдем убити".
По-късно, когато бяхте ранен и загубихте двата си крака, изпитвал ли сте съжаление, че не сте напуснал по-рано, че не сте заминал в чужбина?
"Не. Всъщност правиш това, което сърцето ти подсказва. Нямам никакви съжаления. Всичко можеше да бъде по-различно, но знам, че тогава правех всичко възможно, за да помогна на хората да си отдъхнат поне малко след нашата победа, и, разбира се, тази ситуация беше малко депресираща. Беше много трудно да я преодолея, но не съжалявам, че го направих, защото постигнах много добри неща".
В словото Ви по време на събитието за 35-ата годишнина от възстановяването на украинската независимост, организирано от посолството на Украйна, и откриването на изложбата Ви в музея "Земята и хората", казахте, че бихте искал ние, зрителите на Вашите фотографии, да виждаме лицата на хората, а не разрушенията зад тях. Какво всъщност виждаме в лицата на украинците? Храброст – те са готови да спасят страната си. Има ли едно изречение, с което бихте могли да го опишете?
"Мисля, че в тези лица се крие много голяма смесица от емоции. Едновременно страх и щастие. Може да е гордост и страх, както и желание да живеем нормален живот и да преодолеем трудностите, да спечелим тази победа, да спечелим тази война, да има мир. Това може да звучи много объркано като смес от противоположни емоции, но мисля, че най-вече е кураж, защото ние... като че ли никога преди не сме разбирали колко смели са нашите хора. Тази ужасна война ни показва колко сме силни".
Много чуждестранни анализатори отбелязват неизбежната умора от войната. Съгласен ли сте, че вече е осезаема и че я има тази умора или изтощение от войната?
"Страхувам се, че хората в чужбина, нашите приятели в Европа могат преди нас да се уморят от тази война, защото новините за нашата война не са на първите страници и понякога даже приятелите ни забравят за нея. С всяка изминала година войната става все по-кървава, все повече хора са засегнати, все повече ракети и бомби падат върху нашите градове. Войната не свършва. Войната отнема все повече и повече ресурси и хора. И се нуждаем от повече помощ от всички наши приятели. Ние, всички украинци, сме много благодарни на всички хора, които застават зад свободата, и които са на страната на свободата, които ни помагат. Но ни трябва още малко, за да победим този изключително кръвожаден враг. Разбира се, ако се оттеглим и ако украинците се предадем, просто няма да съществуваме като страна и като народ. Нямаме никакъв шанс да се предадем".
За каква Украйна мечтаете?
"Мечтая, преди всичко, за мир, за просперитет с щастливи хора, с много деца, защото в момента в нашите градове няма много деца. Няма много усмивки и детски смях. Липсва ни това! Без корупция, тъй като това е много важно за нашата страна, и с приятели по границите ни, които ни подкрепят и ни уважават, а ние също ги уважаваме и подкрепяме".
Веднага си представям една от снимките Ви с децата, които си играят сред руините.
"Да, когато видиш най-чистите емоции на децата, те не лъжат – емоциите им не лъжат, очите им не лъжат, те казват това, което мислят. Затова, когато в тези толкова трудни времена видиш усмивката на децата, това ти дава причина да се бориш, защото те са нашето бъдеще".
Към мечтата добавихте и "без корупция". Толкова необичайно при вас има война, военно положение и в същото време се провеждат антикорупционни протести.
"Аз също участвах в този протест. И направих снимки от него. Това е дългогодишна култура в Украйна. Както знаете, имахме две революции. Това е дългогодишна традиция на казаците, които са имали демокрация, така че в нашата традиция като украинци е да не мълчим, когато видим нещо, което не е добро. Имаме своето мнение и в момента всички знаем, че избори не могат да се проведат, защото има война, това е въпрос на безопасност, а както знаете, изборите доста поляризират и разделят хората.
В момента се нуждаем от единство повече от всякога, но, разбира се, имаме правото да кажем на правителството ни какво можем да променим и всички смятаме, че то ще го разбере, а това е добре за хората и за правителството – добър пример за взаимно разбирателство".
Критиката от страна на хората може да бъде полезна за правителството. Това ли имате предвид?
"Да, имам предвид, че критиките от хората могат да са полезни на управляващите".
Но Вие заставате ли на страната на Федоров или на Зеленски?
"Не мога да кажа, че подкрепям едниния или другия. Подкрепям диалога с хората, и това, че правителството трябва да дава обяснения. Знам, че сме във война и може би правителството не може да разкрие цялата информация, защото част от нея може да е чувствителна и да помогне на Русия да предприеме действия срещу нас. Но вярвам, че с диалог можем да помогнем на правителството да действа по-добре. В нормални условия изборите са начинът да кажем, че не сме доволни и когато една страна живее в мир, това е един от начините да обясним кои решения не смятаме за добри. Въпросът е, че не искаме да виждаме корупция в тези много трудни времена. Искаме да видим, че се вземат най-ефективните решения".
Забележителен е този силен граждански дух - цивилна култура във военни условия, което е абсолютно удивително.
"Когато ходех на училище, четяхме за войните и повтаряхме, че трябва да помним. Но не си представяхме, че войната ще се завърне и че ще влезе в ежедневието ни. Ще влезе в едно и също изречение с "отивам на война" и "отивам на кафе". Просто не осъзнавах как би могло това да се случи. Но сега живеем в това".
Но чувствате ли се чути от правителството, когато участвате в тези протести? Смятате ли, че правителството взема предвид това, което казвате по улиците?
"Бих искал да ни изслушват повече, отколкото в момента. Мисля, че някои решения и неща биха могли да бъдат обяснени и бих се радвал, ако имаше повече диалог с нашите журналисти. Възможно е да има повече информация. Но трябва да бъдем обединени, защото врагът ни е много по-силен, с много повече пари и оръжия, а най-голямото ни предимство срещу врага, е нашето единство. Това е същността на нещата".
Изложбата на украинския фотограф Сергий Гимюш продължава в музея "Земята и хората" до 7 септември.
Цялото интервю на Ирина Недева със Сергий Гимюш в предаването "Преди всички" чуйте в звуковия файл.
