Проф. Палангурски: Робството е оправданието за всичко

Защо България дълго време не празнува истински Съединението – един от най-успешните политически актове в новата ни история?  

В разговор за монографията „Три погледа към Съединението“ с автори проф. Милко Палангурски, проф. Веселин Янчев и проф. Петър Стоянович, единият от тях говори за това как след 1885 г. България изгражда собствената си държавност, армия и политическо самочувствие.  

Прави се паралел с балканските ни съседи и поставя неудобния въпрос – защо в нашия национален разказ по-често сме поданици, отколкото граждани. 

Едно Съединение, три погледа и много въпроси, които остават актуални и днес. 

На 6 септември обикновено си спомняме за Пловдив, княз Александър Батенберг, Захари Стоянов и хората, които в една нощ променят картата на България. 

Но какво се случва след Съединението? 

Как една млада държава се оказва без държавен глава, а армията ѝ все още е зависима от чужди офицери? 

И как за няколко години България успява да се превърне в най-голямата балканска държава? 

Точно тези въпроси разглеждат тримата историци в монографията „Три погледа към Съединението“. А проф. дин Милко Палангурски разказва как са разделили темата помежду си: 

„ Идеята беше да се концентрираме върху три основни проблема. Общото, което имах аз, така да се каже, беше да оформя ролята и мястото на държавния глава в лицето на княз Александър и на българския княз въобще. Тази работа беше възложена на професор Стоянович, а професор Янчев трябваше да изчисти проблемите около развитието, управлението и ролята и мястото на българската армия.“ 

И точно в тези детайли се вижда колко повече от един исторически акт е Съединението. 

Защото след успеха България остава без княз. А армията, която трябва да защити извършеното, е командвана на високо ниво от чужди офицери. 

„Всъщност нито едно от тези неща не е случайно, особено последните две. Защото, как да смятаме – след успешно Съединение България остана без държавен глава. 

От друга гледна точка, българската армия стана българска, защото в Съединението тя беше поставена под ръководството на чужди офицери, които дори не спазваха субординацията и не признаваха българския държавен глава за главнокомандващ. 

Тоест заповедите за тях идваха от Петербург и, ако мога така да се изразя, българската армия на ниско ниво се ръководеше от български офицери, а на високо – от чуждестранни. В известна степен поведението на част от офицерския корпус беше абсолютно идентично. Те предпочитаха да бъдат част от една друга империя, която е по-голяма и която им позволява да станат маршали. Някои станаха, между другото, и руски генерали.“ 

Но според историка това е само част от голямата картина. 

Съединението трябва да бъде видяно като част от един много по-дълъг процес – изграждането на българската държава след Освобождението. 

И тук идва неговата голяма оценка за случилото се през 1885 година: 

„Но това е, така да се каже, основният проблем. Ако пък аз трябва да хвана моя дял – общата цел беше да се покаже как за шест-седем години почти изграждането на българската държавност на север и на юг от Балкана, защото това са два паралелни процеса – много идентични понякога и различни, доведоха до създаването на най-голямата балканска държава. 

И кои го направиха? Онези, които започнаха Априлското въстание. По този повод се опитвам да концентрирам в едно изречение: това е краят на освобождението, или по-точно на революцията, защото освобождението продължава и до пълния национален суверенитет. 

С което можем да кажем, че онзи български политически елит, който постави българския въпрос пред света през 1876 година, през 1885-а повторно го постави и разреши проблемите. Разбира се, останаха и други, но най-важните, най-централните проблеми на българската нация бяха решени с помощта на населението, на армията, на българската дипломация. 

И в общи линии това е един от най-успешните ни, да не кажем може би най-успешният ни проект, който ние сме осъществявали през последните 150 години.“ 

Има обаче един друг въпрос – защо толкова дълго Съединението остава някак встрани от големия национален разказ? 

То присъства в учебниците. Но според проф. Палангурски дълго време е било просто исторически факт, а не събитие, което българите преживяват като свой голям национален празник. 

„Нямаше как да не го споменаваме. Абсурд беше да не се спомене, но нивото му беше на нивото на така наречената транспортна стачка от 1965 до 1964 година... Много хора си мислеха, че централната улица на София до Българската академия на науките, която е „6 септември“, беше именно така наречената трамвайна стачка. 

Да разберем колко е било, какво е било мястото на празника в българския календар. То не се празнуваше, с изключение на стогодишнината, когато, трябва да кажем, държавата позволи, финансира издаването на няколко книги, най-вече на най-важните сборници документи. 

Позволи донасянето на архиви от чужбина, които и до днес се ползват в историята. Може човек да ги потърси и да проработи, с което науката си свърши нещата. Но до онова ниво, до което да се признае, че това е един успешен акт, но с две подчертавания – който развали отношенията с Русия и създаде възможност и необходимост да бъде отстранен българският владетел. 

Тоест с други думи, всичко онова, което беше с негативен план в историята, беше обърнато в позитив. Затова и хората общо взето не разбираха този празник, защото колко поколения – от 40-те насам на практика – не го познаваха.“ 

Проблемът според него обаче е много по-дълбок от това кой ден е записан в календара като празник. 

Той е в начина, по който поколения наред разказваме собствената си история. 

„Съединението е по-популярно. Така е, няма спор. Независимостта набира сили. В крайна сметка много хора не питат вече какво е станало, което е цяло чудо в българския русофилски разказ на историята ви, което пък от само себе си показва нещо друго. 

Темелите на една нация се изграждат с векове. Когато имаш прекъсване в строежа на конфигурацията на мислене, няма какво да очакваш. Ще очакваш подобни разкази. 

Но факт е, че беше много трудно да се възстанови нормалният празничен календар. Трябва да ви кажа, че от близо 15 години и не приключи, продължава този проблем да стои. 

За следващите още 15–20 години можем да решим и други проблеми. Аз лично не вярвам, че ще доживеем в крайна сметка бавно и полека България да се е отърсила от песента, която беше притиснала българския национален разказ. Защото това е много важно. 

Много често ми задават въпроса: „Ама защо българите не си пазят нацията, държавата, постиженията?“ И точно защото не ги знаят. 

Или с други думи, което е много важно – беше отнет разказът и разбирането, че ние сме граждани с права, свободи и постижения. Ние бяхме върнати в системата на разказа, който отправяше образованието и политиката да го движи и да го показва. Върнахме се в онзи, както аз го наричам, разказ, в който ние сме поданици.“ 

Оттук разговорът стига и до един неудобен въпрос – какво точно празнуваме като държава? 

Защо България поставя в центъра на националния си календар Освобождението, а не собствените си политически постижения като Съединението и Независимостта? 

Проф. Палангурски има категоричен отговор. 

„За шегата – значи, аз го няколко пъти съм го казвал и ще го кажа пак, защото то е показателно. От 160 и колко държави преброихме, нито една държава не празнува мирен и то неокончателен, предварителен договор между две други държави. Единствената държава, която си празнува своя васалитет, е България. 

И Централноафриканската република има една такава държава, която е в центъра на Сахара и която през 1961 или 1962 година получава някаква система на автономия от френската власт. Разбира се, не всички в този регион са били разбрали това нещо, но там в празничния календар това се приема за началото на самоуправлението. 

Другите, които много гордо искат да празнуват този празник, сме ние. По този начин сега да го бъдем малко по-сериозни. Погледнете нашите балкански съседи. Значи ние сме рожба на един и същ процес – разпадът на Османската империя под ударите на Австрия, Унгария, Англия и Русия. 

Сега в различните времена различните империи удрят Османската империя и тя три века се свива, свива, до 1923 година, когато загуби имперския си статут. В това време са се появили десетки държави. 

И на Балканите сме няколко. Всички ги знаем. Сега, погледнете сърбите – те си празнуват националната революция, тоест техният е 20 април, който е другата дата. Благодаря ви. Гърците какво празнуват? Началото на революцията. Румънците – тяхното Съединение. 

Между другото, и Руско-турската война – тя не е Руско-турска. Тя е руско-турско-румъно-сръбска война, защото това е времето, в което Румъния придобива статута на национална държава с пълни права, тоест тяхната независимост. Даже за тях войната е войната на независимостта. Виждате колко е различно. 

Черна гора, между другото, празнува същото. Съобразили са се с Берлинския договор, защото това е договорът, който я прави княжество, независима държава. 

Това е единият вариант – и другият вариант е независимостта или Съединението. Както, между другото, румънците празнуват – те имат два национални празника. Другият е точно Съединението, или 1 декември, когато се обявява цяла Румъния. 

Значи всички държави имат един поглед към историята – нашето лично геройство. Всички те са станали държави благодарение на някаква война с други държави, водени от Османската империя. Никой не празнува тези войни.“ 

А може би точно това е най-важният въпрос на 6 септември. 

Не само какво се е случило през 1885 година, а какво сме избрали да запомним от него. 

Защото Съединението е момент, в който българите не чакат някой друг да реши съдбата им. 

Те я решават сами. 

И може би затова разговорът за него продължава да бъде толкова неудобен – защото поставя въпроса дали и днес се възприемаме като граждани, които знаят правата, свободите и постиженията си, или като поданици, които чакат някой друг да носи отговорността. 

А проф. Палангурски стига до още по-остра оценка за начина, по който гледаме на собственото си минало: 

„И тука пак да се върна към оня поглед към историята. Както преди две-три години една група кметове от подбалканските градчета ходеха по центъра на София и казаха: „Върнете ни робството!“ Показа защо сме такива. 

Затова казвам, че българинът иска да си има робството, защото то му е оправданието за всичко.“ 

На 6 септември историята не просто трябва да бъде разказана. Тя трябва да бъде разбрана. 

Повече чуйте в звуковия файл.