Крис Картър: Гневът е нещо много по-силно от любовта

Крис Картър е един от най-харесваните криминални автори у нас. Доказаха го дългите опашки от читатели, които го посрещнаха по време на Алеята на книгата в София. Крис е познат с историите си за детектив Робърт Хънтър. Как обаче Крис Картър започва да пише първата си история?

"Никога не съм искал да бъда писател. Писането не беше нещо, което си представях, че ще правя. Повечето автори, които познавам, от ранна възраст четат много. Порастват със следната идея: „Ето това искам да правя. Искам да пиша книги“, защото обичат да четат, обичат историите. При мен не беше така. Когато бях дете, исках да свиря на китара и да играя футбол. Това беше. Мечтаех, че като порасна, ще бъда или китарист, или футболист.

И така, около 2007 г. сънувах сън, който беше много особен, защото имаше смисъл. Знаеш, сънищата са много откачени. Но моят сън беше история – имаше начало, среда и край. Събудих се и казах на тогавашната си приятелка: „Имах много странен сън.“ А тя попита: „За какво беше той?“. Разказах, а тя отговори: „Това е хубава история, трябва да я напишеш.“ Aз никога не бях писал нищо, дори кратък разказ. И си казах: „Добре, ще я напиша.“ На следващия ден реших да се опитам да напиша този сън. Не знаех дали ще бъде кратък разказ, или ще бъде книга.

Започнах да пиша тази история от съня ми и след това спрях. Казах си: „Това е лудост, никога не съм искал да бъда писател. Но ако ще пиша история, заради опита ми като криминален психолог и работата ми с полицията, вероятно мога да измисля криминална история много по-лесно, отколкото тази от съня.“ Защото сънят, който имах, изобщо не беше криминален. Беше просто история – хубава история, но не и криминална.

Тогава реших да напиша една глава от този луд сън и една глава от отделна криминална история. Нямах готов сюжет в главата си, просто се запитах: „Как би изглеждала добра първа глава за криминална книга?“. Написах и двете и ги дадох на приятелката ми да ги прочете – главата от съня и главата от криминалната история. Тя ги прочете и каза: „Криминалната история е по-добра.“ Аз си казах: „Естествено!“ И така, продължих с криминалната история и тя се превърна в първата ми книга, „Хамелеонът се завръща“.

"Криеница" е най-новата книга на Крис Картър. История за млада жена, която трябва да продължи живота си след като се спасява от връзка, пълна с насилие. Този сюжет се оказва първият сън, дал на Крис вдъхновението за писателско начало.

"Тази история със съня я разказвам в абсолютно всяко интервю, което някога съм давал в живота си. Всеки иска да знае: „Как от криминален психолог и професионален музикант станах писател?“. Докато бях на турне в Германия през 2024 г., във влака, мисля, че пътувахме от Хамбург за Берлин, издатели ме попитаха: „Крис, ти винаги разказваш историята за съня. Помниш ли го?“

И изведнъж получавам мнението на хора от издателския бизнес – не на приятелката ми, а на специалисти от самия бранш, които ми казват: „Трябва да напишеш тази история.“ Това е „Криеница“. Тази книга е сънят, който сънувах преди 17 години. Поради това, че сънувах този сън – въпреки че тогава не написах „Криеница“ – именно заради него започнах да пиша и така станах писател. Мисля, че ако не бях сънувал онзи сън и не го бях разказал на приятелката си, когато се събудих, най-вероятно днес нямаше да пиша книги.

Сюжетът на "Криеница" започва в съдебната зала. Защо Крис Картър взима това решение?

"Има два вида истории, към които хората винаги проявяват интерес. Едните са свързани с убийства, особено ако са дело на сериен убиец, защото хората по природа са любопитни и искат да разберат как работи мозъкът на тези престъпници. Защо този човек излиза и върши всички тези откачени неща? А съдебната драма винаги е много интересна, защото е като загадка – затова книгите за съдебни процеси винаги са като мистерия. Отново не знаех как да започна книгата, защото съдебната драма не беше част от съня – там имах само обратите в сюжета. Но си казах: „Добре, откъде да започна?“. Взех решението след като си спомних, че преди няколко години бях чел една книга, свързана със закона, и много ми хареса. Казах си: „Да, съдебната драма – хората я обожават.“ Реших, че това е добър начин да започна книгата, защото знаех, че темпото в нея ще бъде по-бавно, отколкото в историите за детектив Робърт Хънтър."

Да започнеш нов живот и да забравиш миналото. Две трудни задачи, пред които се изправя Мери - главната героиня в „Криеница“.

"Ако имаш хубав живот, не решаваш да го промениш и да започнеш нов. Хората винаги решават да започнат нов живот поради някаква причина. И обикновено тази причина е, че искаш да оставиш стария си живот зад гърба си – има нещо в него, което не искаш или не харесваш. Така че и двете неща са много трудни.

Да започнеш всичко отначало - аз го направих. Когато се преместиш в друга държава първо нямаш никакви приятели. Знаех езика, но това беше всичко. Трябва да започнеш от нулата. След локдауна, след Ковид, почти се преместих в Германия. Но понеже съм го правил два пъти преди това – преместих се от Бразилия в Америка, а след това от Америка в Англия – знам колко е трудно да започнеш отново. Когато си млад, всичко е игра. Знаеш, имаш повече енергия, и си казваш: „Да, да вървим!“, и го правиш. Но колкото повече остаряваш, осъзнаваш, че не искаш да правиш всичко това отново на място, където нямаш приятели. Така че да започнеш нов живот винаги е много трудно."

В „Криеница“ Крис Картър засяга актуалната тема за "домашното насилие":

"В практиката си на криминален психолог работех и със случаи на домашно насилие, което, за съжаление, е много по-широко разпространено, отколкото хората си представят. Най-ужасното нещо при домашното насилие, е че никой от подложените на тормоз хора не отива в полицията и не говори с властите от първия път. Никога. Винаги е след около 20-тия път, така че тези хора вече са били малтретирани 10, 20, 30 пъти и най-накрая си казват: „Стига толкова“ и отиват в полицията. Ако изобщо отидат.

И така, имах много опит в разговорите с тези хора – как се чувстват, какъв е страхът, който изпитват, знаеш, от това да напуснат мъчителя си. И техният страх е свързан с това да започнат нов живот, дори не толкова от самия прекъснат контакт. Питат се: „Къде ще отида?“. Те нямат нищо, ужасени са от това. Писането за насилници или за хора, подложени на тормоз, не беше толкова трудно, колкото хората биха си представили, защото, както казах, имах доста опит в разговорите с такива хора.

"Тъжната истина за хората е, че омразата ги обединява и създава много по-силна връзка от любовта", пише Крис Картър в „Криеница“. Тъжна тенденция, подсилена дори от съвременните технологии.

"Това е един от триковете, които алгоритмите в социалните мрежи използват, нали? Работата е следната: можеш да прочетеш 100 публикации, с които си съгласен, и си казваш: „О, съгласен съм с това“, но не коментираш. Но прочиташ една публикация, с която не си съгласен, и отиваш да я коментираш.

Ние искаме да изразим несъгласието си много повече, отколкото да изразим съгласието и подкрепата си.

И има нещо, което винаги казваме и в психологията – че нищо не прави двама души по-близки приятели от осъзнаването: „Да, и аз го мразя този тип.“ Ако двама от вас мразят един и същ човек, ставате много добри приятели.

Гневът е нещо много по-силно от любовта. Ще направиш много повече неща, когато си ядосан, отколкото когато харесваш някого. Както казах, алгоритмите или хората в социалните мрежи разбраха това преди много време. Ето защо алгоритъмът е направен така, че да популяризира неща, за които знаят, че някак си ще те ядосат малко. Защото това те прави по-ангажиран. Гневът ни просто говори по-силно от любовта."

В книгите на Крис Картър често се появява темата за отмъщението. То е движеща сила за много от героите му.

"Човекът, който го прави си мисли, че това ще го успокои. Прави го, защото това е мотивацията, това е тласъкът, и щом го извърши, си мисли, че ще се почувства по-добре. Няма да се почувства по-добре, но вярва, че ще бъде така. Не става въпрос за това какво ще постигне, а как ще накара обектът на отмъщение да се чувства. Отмъщението и гневът – това кара човека да се чувства възнаграден."

Няма как да пропуснем и темата за Робърт Хънтър. Детективът е любим герой на много читатели по света, а Крис Картър признава, че и до днес го чувства като специална част от себе си.

"Сега с него сме много сходни. В началото, когато започнах, той си беше просто герой, но колкото повече поредицата продължаваше, толкова повече от самия мен започна да прелива в Хънтър. Мисля, че вече си приличаме. Те са страхотни приятели – обожавам да се връщам към героите си. За разлика от Артър Конан Дойл например, който спира да пише за Шерлок Холмс, защото започва да го мрази, аз обожавам Хънтър. Което е страхотно, защото всички читатели изглежда го обичат точно толкова. Всеки пита за него. Дори след „Криеница“ ми пишат: „Хареса ми новата книга, но Хънтър ми липсваше".

Как изглежда един ден с писателя Крис Картър?

"Ежедневието ми е много просто. Тъй като имам безсъние, се събуждам много рано. Първото нещо, което правя – понеже се боря и с депресия – е винаги да се опитвам да започна деня си с нещо положително и градивно. Защото по този начин, ако денят тръгне зле, поне първият ми ход ще е бил успешен. Разбираш ли какво имам предвид? Ако направиш нещо хубаво още в самото начало, се чувстваш добре. В дни, когато не тренирам рано сутринта, вече се чувствам зле. Чувствам се мързелив. Дори да съм уморен, щом го направя, се чувствам страхотно. Затова тренирам.

След това се прибирам у дома, взимам душ и започвам да пиша. Но съм много практичен – пиша само броя думи, които съм си набелязал за деня. Ако трябва да напиша 1000 думи на ден, пиша 500 думи сутринта и 500 думи следобед, защото обичам да разделям работата. В противен случай мога да приключа твърде рано и да няма какво да правя през останалата част от деня, а аз обичам да имам какво да върша. Така че това е общо взето всичко, което правя: ходя на фитнес, прибирам се, правя си почивки – ходя до супермаркета и такива неща, но пиша 500 думи сутринта, след това обядвам, после пиша 500 думи следобед и когато приключа, в зависимост от времето, понякога излизам на разходка, понякога тичам, а след това сядам и гледам сериали. Също така си лягам рано. Когато си легна, ми отнема около два часа да заспя. Затова се опитвам да си легна около 8:00 вечерта, за да мога да заспя към 10:00."

От битката си с депресията Крис Картър научава как да живее ползотворен живот.

"Обратното на депресията е постижението, нали? И затова винаги казвам на хората да си поставят малки цели всеки ден. Малки цели, от рода на: „Ще извървя 100 стъпки“ или нещо подобно. И всеки път, когато постигнеш нещо, това работи срещу депресията, защото си казваш: „Успях!“. Разбира се, затова казвам, че трябва да са постижими цели, защото може да има противоположен ефект – ако не постигнеш това, което искаш, се чувстваш още по-зле. Така че правенето на позитивни неща винаги, винаги помага. Винаги си поставям малки цели, например: „Следобед ще отида да тичам“. И след това, дори и да вали, отивам да тичам.

Ако нямах писането, наистина не знам как щях да се справям. Ако има дни, в които не достигам тези 1000 написани думи, това наистина ме съсипва. На следващия ден трябва да направя повече. Така че писането наистина ми помага много с депресията, точно заради усещането за постижение."

Бащата на Крис Картър е лекар. Примерът в семейството му го вдъхновява да мечта точно за тази благородна професия.

"Когато бях дете, исках да стана лекар. В крайна сметка започнах да уча „Психология на престъпното поведение“. Знаеш, когато си дете, искаш да тръгнеш по стъпките на родителите си, затова исках да бъда лекар. И когато завърших гимназия, баща ми ме попита за това. Учих в американско училище, там държиш един тест, за да влезеш в университет, той е валиден за всички висши учебни заведения в страната. Сам по себе си е съставен от два подтеста – математика и английски език. Но всеки университет изисква определен брой точки.

Държиш теста и резултатите се изпращат. Защото когато се записваш за теста, можеш да избереш 10 университета, които получават резултатите ти. Можеш да добавиш и още университети, но трябва да платиш допълнително – това е Америка, всичко е пари. И така, приеха ме в университет и баща ми искаше да знае какво ми се учи, а аз казах: „Искам да бъда лекар като теб“. Баща ми се изненада: „Наистина ли?“. Реши да ме заведе в болницата, където работеше. Там ми показа всичко – от психиатричното отделение до операционните. Беше нещо като двучасова обиколка на болницата. И накрая ме попита: „Все още ли искаш да бъдеш лекар?“, а аз казах: „Не“."

Така Крис Картър тръгва по пътя на Криминалната психология…

"Това е едно от нещата, които в Америка правят добре – що се отнася до образованието. Знаят, че много от студентите, когато влязат в университета, нямат представа какво точно искат да учат. В Америка можеш да запишеш така наречения „общ курс“ – обща година. Може би искаш да станеш психолог, а може би адвокат, или пък икономист или нещо друго? Ако още се чудиш, през първата си година или първия си семестър, да речем, имаш седем предмета – можеш да вземеш един предмет по право, един по психология, един по математика, един по бизнес администрация, един по архитектура. Неща, от които се интересуваш. И в края на първата година ще си много по-сигурен какво точно искаш да учиш.

И така, когато отидох в университета, понеже баща ми ме разубеди да стана лекар, нямах представа какво искам да правя. И като пристигнах там, си казах: „А сега накъде?“. Точно тогава за първи път стартираше една специалност – наречена „Психология на престъпното поведение“. Дори само името на курса звучеше страхотно. Записах общ курс с тази специалност. И дори нямаше нужда да чакам втория семестър – още през първия си казах: „Това е, точно това искам да правя“."

Стигаме и до важният въпрос: Как едно човешко същество се превръща в престъпник? Какво ни кара да се обърнем към най-мрачната част от нашата душевност?

"Много е трудно да разбереш човешкото същество, всеки е различен. Но на планетата има много, наистина ужасни хора. Хората сме труден вид. Нали знаеш, ние сме много емоционални, правим много неща без да мислим. Можем да станем много агресивни, много бързо. Трудно е и ето защо идеята на криминалната психология е да се опита да обясни защо престъпниците действат по определен начин.

Няма едно конкретно нещо. Да, травмата може да доведе до това, детството ти, начинът, по който израстваш, държавата от която идваш, хората, с които се движиш... Има толкова много различни фактори, които могат да допринесат един човек да стане насилник, да стане зъл, да стане убиец, затова е толкова трудно. И точно затова винаги казвам, че психологията не е точна наука. Две плюс две в психологията никога не е задължително четири. Това, което е вярно за един човек, ще бъде различно за друг."

Писателят Крис Картър признава, че живеем в объркан свят. Една реалност, в която човек често не може да намери своето място.

"Живеем в три филма едновременно: в „Матрицата“, „Идиокрация“ и „Терминатор“ – и трите по едно и също време. В „Матрицата“, защото сме свързани с екран денонощно, нали? И имаме алгоритъм, който ни казва какво да виждаме, какво да харесваме, кого да мразим и в какво да вярваме. „Идиокрация“, който трябваше да бъде нелепа комедия за глупостта на хората, всъщност е това, в което живеем днес. Имаме хора, които вземат медицински съвети от инфлуенсъри, финансови съвети от тийнейджъри... И „Терминатор“, защото изкуственият интелект завзема всичко."

Според Крис Картър социалните мрежи също са способни да объркат ценностите на един човек, като го накарат да се обърне дори и срещу най-близките си.

"Социалните мрежи промотират много повече враждебност, отколкото приятелство. Те се наричат социални, защото, би трябвало, да обединяват хората. В момента обаче правят точно обратното. Провокират много омраза между приятели или познати. Например, когато един твой приятел в социална мрежа започне да ходи много често на почивки. Публикува в профила си различни снимки. Първият път всички се радват, че си прекарва добре. След няколко подобни публикации обаче хората в мрежата започват да се ядосват, защо отново е отишъл някъде на почивка. Социалните мрежи правят това много често. По-добре не рекламирайте радостта си онлайн. Това е нещо лично ваше. За много хора вашето щастие е тяхната завист."

Важен момент в биографията на писателя Крис Картър е и неговата работа като музикант.

"Винаги съм се интересувал от музика. Още от дете свиря на китара. Работих по специалността си Криминална психология за малко, но осъзнах, че годините напредват. Казах си, че, ако искам да съм музикант, трябва да го направя преди да остарея. Трудно е да подпишеш договор със звукозаписна компания, когато си на 40, например. Реших да се преместя в Калифорния и да стана част от рок банда. В групата, с която работех бяхме много близо до подписване на договор с продуцент. Така и не успяхме. В един момент обаче се появи възможността да работя като сесиен музикант.

За всички, които не знаят какво е сесиен музикант – познавате Мадона, например. Знаете ли обаче кой е барабанистът й или китаристът? Това са сесийните музиканти. Плащат ни, за да свирим за големите имена. Никой не ни познава, ние сме зад кулисите. Заплащането е много ниско, макар че дори и пътуваме с известните изпълнители. Барабанистът в нашата група работеше като сесиен музикант. В един момент му се обадиха с въпроса дали, след като съм от Бразилия, не мога да свиря в стила „боса нова“. Това е бразилския тип джаз.

Барабанистът ни ми се обади и попита дали мога да свиря в този стил. Много изненадан попитах защо? Не свирим тази музика в групата. След като ми обясни, агенцията, която търсеше сесийни музиканти се свърза с мен и ми предложи да свиря за Бьорк. Помислих, че се шегуват. Това бе първата ми сесия. В нея имаше и други музиканти, перкусионистът също бе от Бразилия. Заговорихме се. Той е невероятен сесиен музикант. Работил е с Тина Търнър, за Ролинг Стоунс, наистина голяма личност. Той ме помоли да му дам номера си, тъй като открил своя собствена агенция за сесийни музиканти. Две седмици по-късно той ми звънна, за да ме покани да свиря китара за Майкъл Болтън."

Крис Картър успява да изгради стабилна кариера като музикант, работещ с някои от големите имена в световния бизнес.

"Както при повечето работни места – ако имаш в сивито си опит с големи имена, вратите ще започнат да се отварят. Екипите казваха – о, той е работил с Бьорк, викни го и при нас. Така се случваха нещата при мен – с много късмет. Колкото по-големи имена влизаха в биографията ми, толкова повече ме търсеха."

Крис признава, че винаги е осъзнавал колко временен е блясъка на музикалния бизнес. Ето защо в един момента решава да избере, за пореден път, различен път.

"Всеки, който се занимава с някакво изкуство ще ме разбере – няма значение дали става въпрос за рисуване или писане – правим го, защото го обичаме. Не е заради парите. Трябва да си луд, за да мислиш, че като станеш художник ще станеш богат. Занимаваме се с изкуство, защото харесваме музиката, актьорското майсторство или рисуването. Не го правим с мисълта, че ще се превърнем в следващия Ван Гог.

Това винаги ми е било ясно. Бях решил, че в деня, в който музиката вече няма да е забавление за мен спирам с нея. В момента, в който се превърне в трудност, защото има много работа по турнетата. Сесийните музиканти, както казах, не са от най-добре платените. Винаги съм твърдял, че музиката е като фоейрверките. Можеш да експлодираш, за малко да светиш ярко и да угаснеш. Никой не остава на върха завинаги.

Реших, че не искам да свърша като китарист, свирещ в някакво заведение за 20 души в петък вечер, надявайки се да изкара някакви пари за храна. Започнах да се занимавам с нещо друго – станах програмист. После се появи и съня, без да съм имал никаква идея за книга. Дойде от нищото. Вече обаче бях спрял с музиката, още около 2004-та година."

От първите истории до сега книгите на Крис Картър са продадени в тираж от над 4 милиона истории. Читателите очакват всяка среща с харизматичните му герои, а историята на Крис е пример за това, че дори да не намериш призванието си още на 20 години, в един момент, успехите, които ти е писано да постигнеш ще се появят при теб. Дори и само под формата на сън.

"Има толкова истории, които хората могат да прочетат. Те обаче продължават да искат да се върнат към книгите ми за Хънтър. Невероятно е, особено като вземем предвид това, че заглавията с героя ми вече са 13. Не са много поредиците, които продължават толкова дълго и успяват да задържат интереса на читателите. Книгите ми се представят много добре в Англия, защото всяка следваща се продава по-добре от предната. Дори и с малко, с 1000 продадени копия, например. Читателите искат историите с Робърт Хънтър. Веднага след като излезе нова част от поредицата се появяват въпроси – Кога ще е следващата? Моля, прочетете първо новата книга. Късметлия съм, че читателите продължават да харесват лудостта, която излиза от главата ми."

Още чуйте в звуковия файл.