Никълъс Иймс пред БНР: Чувствам се благодарен и оценен като писател!

Канадският писател Никълъс Иймс открива в България сплотена читателска общност, която с много ентусиазъм обсъжда неговите фентъзи идеи. Освен че бе част от "Алеята на книгата" в София, той се включи и в националния фестивал за фантастика "Булгакон". Събитие, което го срещна и с публиката във Варна.

Защо българските читатели толкова харесват книгата ни "Кралете на дивото"?

"Това е така, защото книгата ми е преведена на български много добре. Чувал съм само комплименти за работата на Елена Павлова, преводачката. Книгата съдържа много хумор и се опитва да ви разсмее. Има доста препратки, като не всички могат да бъдат преведени буквално. Смятам обаче, че Елена се е справила възможно най-добре, а що се отнася до хумора, тя е улучила десетката. Хората изглежда смятат, че написаното от мен е страшно забавно, което може би се дължи отчасти на мен и отчасти на нея, така че съм наистина признателен за усилия ѝ."

Във фентъзи романа читателите ще разпознаят препратки от музика и видео игри. И не само…

"Да, има различни препратки в книгата. Повечето от тях са свързани с музика, но няколко са от видеоигри, а също и от филми. От видеоигрите бе важно да заема елементи от Final Fantasy, дългогодишна ролева поредица от игри. Усеща се най-вече в присъствието на дирижабли и небесни кораби, които са част от всяка "Final Fantasy". Когато издавах книгата, някои хора искаха дирижаблите да бъдат премахнати, защото смятаха, че е твърде стиймпънк. Стана ми ясно, че никога не са играли "Final Fantasy". Има и няколко препратки към персонажи от този свят. Що се отнася до филмите, обикновено ги използвам като гориво за шегите ми. Не наблягам на фентъзи продукции, а на филми от епохите, които вдъхновяват книгите. Така че, особено във втората книга, има препратки към "От глупав по-глупав" - филма с Джим Кери, и към "Объркани и непокорни" с Матю Макконъхи."

Интересен е фактът, че преди писането, Никълъс Иймс е искал да бъде актьор.

"Вдъхнових се от гледането на филми. Много ги обичах още от дете, вероятно повече, отколкото сега. Мисля, че подобно на много творци, аз бях подтикнат да пиша от писатели и вдъхновен да играя роли от актьори. Но това не беше нещо, което правех дълго. Много се радвам, че актьорската игра бе част от живота ми. Особено в театъра, където играех, разбрах, че трябва да мислиш много за своя диалог и за пространствата между думите. Кога трябва да се движиш, да спреш, кога да крещиш или да си поемеш дъх. Това може да помогне да напишеш по-добър диалог и да превърнеш една сцена в нещо живо и цветно за читателя."

И въпреки блясъка на актьорската сцена, Никълъс Иймс избира писането.

"Да, защото съм просто невероятен в това. Шегувам се, разбира се. Смешното е, че се отказах от актьорството, защото осъзнах, че е много трудна професия. Шансът някой да ти подаде ръка е едно на милион. По онова време обаче не знаех, че с писането е абсолютно същото. В Северна Америка трябва да си намериш агент, който получава по стотина предложения на ден от различни автори. Този агент трябва да те избере от купчината с други талантливи имена. Пишех с голям оптимизъм и чак в края осъзнах: "Упс, може би трябваше да имам втора кариера като резервен вариант". За щастие всичко се получи. Аз просто бях вдъхновен от, както казах, любимите ми автори, да напиша нещо, което може да повлияе на друг по начина, по който любимите ми книги повлияха на мен."

Никълъс Иймс казва, че има едно много важно качество, което обединява писането на романи и актьорската игра.

"В голяма степен ги свързва творческият процес. Както при актьорското майсторство, така и при писането, за да се справиш добре, трябва да навлезеш в определено състояние на духа. Да се изгубиш в него. Това е основната прилика."

Преди обаче да създаде световен феномен с романа си "Кралете на дивото", Никълъс Иймс работи по друг, много мащабен роман, който така и не издава. Сюжетът му е вдъхновен от любим негов писател.

"Да, любимият ми автор с много голяма преднина е писател на име Гай Гавриел Кай. Хората около мен се умориха да слушат за него. Той е превеждан и на български. Пише фентъзи, но голяма част от неговото творчество е доста реалистично и се развива в различни исторически времена. Мавърска, средновековна Испания, Византийската империя. Любимата ми поредица от Кай е в две части. Наречена е "Сарантийска мозайка" – първата част е с име "Пътуване до Сарантион", а втората книга е "Бог на императори". Това са истории за хора, по-конкретно артисти, които се опитват да оставят нещо след себе си, някакво наследство – независимо дали са танцьори, готвачи, императори, състезатели с колесници, атлети, или както е в случая с главния герой, той прави мозайки по покривите. Нает е да отиде и да направи мозайка на покрива на това, което тогава е била Света София. В много фентъзи книги главните герои са магьосници, воини, те владеят меч - този герой никога не взима меч, всичко, което прави, е да създава изкуство. Тази книга ми се струваше много красива и бях толкова дълбоко и силно впечатлен от нея, че си помислих: ако мога да направя подобен сюжет и да впечатля дори и само един читател, значи си заслужава да опитам.

Когато бях по-млад четях много фентъзи. Жанрът по това време - в началото на новото хилядолетие, се опитваше да не бъде фентъзи. В сюжетите нямаше дракони, гоблини, орки в себе си; всичко беше свързано с хора, политика, религия, култура и война. И така, аз пишех книга, с подобен сюжет, но тя не беше точно това, което ме накара да обичам фентъзито на първо място. В нея също имаше малък магически елемент – нещо като овладяването на огъня от "Аватар: Последният повелител на въздуха", за който не знаех по онова време. Оказа се, че съм крадял от тези идеи. Всичко беше свързано с воюващи култури. Голям почитател съм на историята, на Картагенския пълководец Ханибал и неговата война срещу Рим. Моята първа история бе точно такава, но в една много фентъзи обстановка."

Първият опит на канадския автор Никълъс Иймс в полето на литературата се оказва неуспешен. Никълъс не се отказва, а продължава да търси идеята, която ще го срещне с читателите от цял свят.

"Много писатели, включително и най-успешните, понякога пишат по четири, пет, шест книги, преди да бъдат издадени. А при мен беше просто една голяма книга, която пишех отново, и отново. Когато я завърших, тя се оказа твърде обемна. Изпратих я, беше отхвърлена многократно. И тогава я разделих на две, пренаписах първата половина, изпратих я отново, тя пак беше отхвърлена. Но един агент прояви интерес и каза, че би разгледал следващото, което планирам да напиша. То бе романа "Кралете на дивото". Този агент отхвърли и тази книга, след като известно време си разменяхме материали, но това отвори вратата за мен и ми даде надежда. Не съжалявам, че прекарах 12 години върху тази първа книга, защото мисля, че научих много и допуснах всяка грешка, през която един автор може да премине. Това ме направи писателя, който съм сега."

Така се появяват "Кралете на дивото". Първата част от поредицата за "Бандата", която си поставя за цел да разнообрази епичните битки с чудовища с доза хумор. Никълъс Иймс разказва повече за колоритните герои.

"С първите книги исках всеки член на групата да представлява роля в традиционна рок група. Срещаме Гейбриъл, който е харизматичният лидер - вокалист, така да се каже. Гънеър буквално е човекът с брадвата – той е нещо като водещият китарист. Имам и персонаж на име Матрик Скалдръмър – той се бие с два ножа. Нещо като барабанист. Докато пишех неговите бойни сцени, слушах сола на барабани. Опитвах се да създавам действието, използвайки думи, които биха описали и солото на барабани. И след това е Аркандър Мауг, магьосникът, който е нещо като лудият, забавен герой. Това е човекът, който може да свири на клавишни инструменти, да удря триъгълник или да пуска фойерверки и просто да прави забавен целия концерт. Главният герой, разказвачът, представлява басиста на групата – човекът, когото много често, когато разказваш за хората в една група, се оказва, че си пропуснал. Басистите винаги са най-малко известните и често най-тихите. Клей Купър е точно такъв. Но подобно на техният инструментариум, самите те често могат да бъдат туптящото сърце на групата и на една песен. Тихият герой е истинският лидер на групата."

Никълъс признава, че някои детайли в "Кралете на дивото" е взел от неиздадената си книга.

"Само няколко от имената на местата и оръжията, които използвах. Например бандата в първата книга, "Кралете на дивото", се казва "Сага", което е името на меча на главния ми герой в първата ми, неиздадена книга. Между другото, това е и името на канадска рок група."

Като почитател на фентъзито, знам, че голямо предизвикателство за всеки автор е да изгради вълнуващ свят в книгата си. Ето защо питам Никълъс Иймс дали е имал трудности при този процес.

"Не, защото с първата ми книга изградих света доста подробно и едва след това започнах да я пиша. Но с тази, понеже беше толкова различна от всичко, което бях правил преди, аз просто захвърлих всичко това на вятъра и започнах да създавам героите. Не се притеснявах за сюжета, просто го измислях в движение. Това не е начинът, по който всеки би го направил, но за мен работеше и така нещата останаха изненадващи и свежи. И след като приключих, за щастие, редакторите ми искаха книгата да бъде с 50 000 думи по-голяма, така че успях да се върна и да добавя много история и изграждане на света.

Светът в книгата ми някога е бил пълен с чудовища. За да се борят с тях, групи от мъже или жени се събирали и бивали наемани да убият дадено чудовище, да спасят град, да спасят принц или принцеса. И работата ставала толкова мащабна, че те си имали мениджъри, за да ги уговорят за участия – така наречените "гигове". Те отивали на турне, убивайки чудовища. И понеже правили това, те станали много, много известни и се превърнали в знаменитости. Убийците на чудовища, подобно на съвременните рок звезди се главозамайвали: пиели много и се държали като хулигани. Главната банда в тази книга някога била най-популярната в света, но оттогава всеки е поел по своя път. Единият от тях има пораснала дъщеря, която също става известна наемничка. В един момент те трябва отново да съберат бандата, за да я спасят. Но светът, в който се завръщат, вече не е същият, какъвто са го оставили, чудовищата сякаш са на изчезване. Но икономиката, която са създали, продължава да се развива, и за да я поддържат и да подхранват славата на тези нови банди, хората започнали да строят масивни арени, където отглеждат чудовища специално за битки. И сега, вместо да влизат в подземия или да рискуват живота си в гора, наемниците могат просто да отседнат в кръчма, да отидат на арената, да се представят, после да отидат в следващата кръчма. Това много напомня класическия рок манталитет."

Какво намират музикантите и воините, завърнали се при публиката си след дълга пауза?

"Че нещата може би не са такива, каквито са били преди. Но в същото време мисля, че има много носталгия по по-старите артисти. В случая с моите герои - те са воини, така че особено що се отнася до физическата форма, не е толкова лесно, колкото е било в техните младини. Дори ставането от леглото е трудно за тези хора. Въпреки това те са донякъде приветствани от хората, които са ги обичали. И както в музикалния бизнес младото поколение, децата, се чудят кои са тези."

В "Кралете на дивото" ставаме свидетели на една силна връзка между наемниците в бандата. Свидетелство за искрено приятелство, което сякаш не виждаме във времето, в което живеем.

"Вероятно е така. Мисля си обаче, че, колкото и да са рядкост, истинските приятели все още биха направили всичко един за друг. И може би са дори още по-сплотени, защото в днешно време е по-трудно да се създават приятели. Врагове можеш да намериш много лесно, особено онлайн. И затова мисля, че всички ние ценим приятелите си малко повече в днешно време."

В България Никълъс Иймс представи продължението на "Кралете на дивото". Романът "Кървавата роза" също печели вниманието на хиляди читатели от цял свят.

"Казаха ми да мисля за продължение, веднага щом проведох интервю с агент. Авторът, който ме свърза с него, каза, че те ще искат да напиша не просто втора част, а трилогия. Точно така функционира фентъзи жанрът. Аз очертах една възможна трилогия, но не се придържах към правилата на продълженията. Така че втората книга изобщо не прилича на това, което първоначално предполагах, че ще бъде, нито пък третата. Написах първата книга като самостоятелно произведение. И затова трябваше да помисля какво бих направил с втора книга, тъй като цялата първа част е за това как главните герои отиват на една последна мисия. Аз не исках те да бъдат фокусът на продължението. За мен беше важно тяхната история да приключи там. И макар че те се появяват във втората книга и ще са част и от третата, те не са фокусът. Главната ми идея е да представя новото поколение."

"Героите в първата книга например са много сходни с мен в това, че са по-възрастни. А във втората книга главният герой е 17-годишно момиче. За разлика от по-старата банда, която е улегнала и помъдряла, тази е млада, амбициозна, цинична и безрасъдна. И така, всяка от моите банди в книгите има бардовска песен, която ги следва наоколо и донякъде разказва тяхната история, която ги прави по-известни. Главният герой на втората книга е младо момиче на име Там, което обожава тези банди, и особено прокълнатата розова банда "Фейбъл". Тя получава възможността да стане техният бард, да тръгне на път с тях, за да разкаже тяхната история. Тя ги вижда като герои, но много, много бързо осъзнава, че и те имат своите недостатъци."

Хуморът и фентъзи литературата. Две неща, които сме виждали успешно реализирани в творчеството на Тери Пратчет, например. Днес обаче много читатели търсят онази част в книгата, която четат, готова да ги разсмее.

"Мисля, че е така, защото много фентъзи книги - поне преди "Кралете на дивото" - нямаха кой знае колко хумор, тъй като героите бяха много сериозни. Не можете да си представите Арагорн във "Властелинът на пръстените" да каже шега в нито един момент. На много от забавните моменти в съвременните книги си казвам: "Това не е особено смешно". Авторът твърде буквално подчертава шегата си. Затова си поставих за цел да напиша книга, която е по-смешна от нещата, които бях чел. По онова време все още не бях открил Тери Пратчет - сега го чета и обичам. Но мисля, че смехът просто прави героите по-близки до читателя, защото хуморът, макар че може да не е част от живота на всеки, мисля, че е част от ежедневието на повечето хора. И той е особено важна част от моя живот и живота на семейството ми. Най-вече във времена на трагедия или трудности, ние разчитаме на хумора, за да повдигнем духа си. Често казвам, че никога не съм ходил на погребение, на което да не съм се смял, защото тогава говорим за спомените си и забавните моменти с починалия. Мисля, че дозата хумор прави героите по-близки, така че когато тежките времена дойдат, ти си по-привързан към тях."

Да бъдеш реализиран писател - шанс, който Никълъс Иймс осъзнава, че не се получава лесно.

"О, просто се чувствам благодарен и оценен. Разбира се, когато си мечтаеш да станеш автор, в началото най-вече искаш просто да бъдеш публикуван и всичко, което идва след това, е бонус. Онова, което не осъзнавах, преди да стана автор, е, че не са много пишещите хора, които могат да се издържат само с писане. Много от моите приятели, които пишат книги, също работят в ресторант или магазин. Затова се чувствам много, много щастлив, че мога да съм писател на пълен работен ден и да пътувам по света. Да се срещам с читатели, с които не мога да се видя всеки ден, но с които успях да комуникирам чрез моята художествена литература - благодарение на издателите, които избират книгата, и преводачите, които вършат толкова добра работа."

Никълъс Иймс все още работи по третата книга от "Бандата". Признава, че тя ще бъде повлияна от музиката на 90-те. Очакваме го отново в България с още епично-забавни истории.

Още чуйте в звуковия файл.