Арт зона

Интервю

Жан - Батист Андреа за БНР: Където има красота - има надежда

Френският писател представи у нас книгата си "Моята кралица"

Интервю с Жан - Батист Андреа

Жан - Батист Андреа

Жан - Батист Андреа

СНИМКА: Личен архив

Размер на шрифта

Френският писател Жан - Батист Андреа представи в България своя роман "Моята кралица". Заглавието идва след други две книги от автора, които станаха много любими на читателите у нас - "Сто милиона години и един ден" и "Да бди над нея". Жан - Батист Андреа ми разказва за първите си впечатления от България:

"София е много красива. Впечатлен съм от природата тук, от факта, че можеш да видиш планини, което е много рядко за голям град. Привързах се към атмосферата и хората, които срещнах. Предпочитам да създавам първо впечатление за една държава, като просто отида там, дори и без да знам твърде много за нея, освен основната й история, разбира се. Отивам на всяко ново място без очаквания и откривам страхотни неща“.

Това не е първото ми интервю с френския писател Жан - Батист Андреа. Предишните ни две срещи бяха онлайн, тогава авторът разказа за впечатляващата си кариера в киноиндустрията. Как от света на седмото изкуство, Жан решава да премине в далеч по-спокойното ежедневие на писателя?

"Има нещо вълшебно в това. Говориш с човек, който мислеше, че никой никога няма да прочете неговите истории. Преди 10 години наистина се намирах в лошо положение. Аз съм човек, който, обикновено е много оптимистичен, но след 20 години във филмовия бизнес започнах да усещам, че не мога да се изразявам правилно. Че никой не разбира какво се опитвам да кажа. Реших да опитам да напиша книга, защото това щеше да ми позволи да покажа напълно същността си, без нуждата от специални ефекти или пари. И аз написах тази книга „Моята кралица“, която вече е публикувана и в България. Тя промени живота ми. Но все още се впечатлявам, когато срещам хора по целия свят, които обичат както тази моя история, така и другите. Това е прекрасно чувство. Не приемам нищо за даденост и все още се радвам на възможността да пътувам с тази книга.

Никога не съм предполагал, че тези истории ще пътуват. Идеята за „Моята кралица“ бе просто да напиша историята за себе си."

Взимам предвид сюжетът на романа „Сто милиона години и един ден“ и питам Жан - Батист Андреа – можем ли да сравним създаването на една история с това да бродиш из тайните на някой опасен планински връх?

"Да, мисля, че е точно това. Това е едно лудо преследване и никой не вярва в него, освен самият ти. Ще бъдеш признат и харесван само ако успееш. Никой няма да отбележи всички онези хора, които се опитват усилено и никога не постигат крайната си цел. Но всъщност преследването на тяхната мечта е толкова красиво, колкото и преследването на онези, които успяват. Успехът не е това, на което трябва да се възхищаваме. Това, което трябва да ни впечатлява, е решимостта никога да не се предадеш като артист. Ако си припомним съдбата на художника Ван Гог - той никога не е бил признат приживе, никога не е бил успешен. Дали това го прави по-слаб артист? Не, днес го познаваме като един от най-великите художници в историята. И все пак, докато е бил жив, по стандартите на повечето хора, той е бил провал. Това е интересна тема. Написах четири книги, а петата предстои. Те всички са самият мен. Дори не са парченца от моето аз; всяка книга илюстрира изцяло моята същност. Просто са маскирани по различен начин".

И като си говорим за това, че всяка книга представя личността на Жан – Батист Андреа питам автора какво ще разберем за него, когато прочетем първият му роман „Моята кралица“, издаден през 2017-та?

"Можем да научим, че по това време имах едно лудо желание за свобода. Именно това усещане търси главният герой в „Моята кралица“, когото кръстих Шел. Той бяга от дома си, за да поеме по пътя на възрастните. По това време аз напусках 20 годишната си кариера в киното – работа, която знаех как да върша, за да опитам нещо, което не бях правил никога. Усещах, че писането на книги е истинското ми призвание и то ще ми донесе щастие. И беше наивно, и беше лудост, и статистически бе обречено на провал. Все пак се получи, защото, нали знаете, извадих късмет. Не пишех книгата си, за да постигна някакъв успех. Исках просто да усетя вятъра на свободата по лицето си. Опасността от това да поема по самостоятелен път".

С Жан – Батист Андреа говорим и за съдбата на талантливия човек, който често се изправя пред избор – дали да продължи да се бори за своите истории или да поеме по различен път, който, може би, ще му донесе повече успехи?

"Не можеш да се откажеш от това. Представете си, че Ван Гог си беше казал: „Виж, аз не съм успешен, ще опитам нещо друго, ще стана банкер.“ Нямам нищо против банкерите, но просто, нали знаете, той нямаше да бъде легендарният творец Ван Гог, ако беше поел по този път. Мисля, че най-тъжното е, когато някой се откаже от това да преследва целите си. Защото това, което хората смятат за талант, всъщност е нещо по-различно. Няма такова нещо като талант, но съществува упорството никога да не се откажеш. И мисля, че това е най-ценното. Виждал съм много талантливи хора да спират да пишат. Много, много. Особено когато започнах бях заобиколен от хора съ същите интереси като мен. И много от тях се отказаха, те избраха комфорта. Разбирам ги, но това не беше решението, което аз исках да взема. Това не беше част от сделката, която сключих със себе си".

Каква е ролята на музиката в живота и творчеството на Жан – Батист Андреа?

"Аз съм голям почитател на музиката. Третата ми книга е изцяло посветена на нея, така че слушам много музика, но рядко го правя, докато пиша. Разсейвам се, защото умът ми е привлечен от песента. Това, което правя, но рядко, е за определена част от една книга да слушам композиция, която носи подходящо за абзаца настроение. Така че понякога слушам и пиша десет реда, след което ги прочитам на фона на музиката, за да видя дали съм уловил правилното чувство. Но в „Моята кралица“ не направих това. Това беше моята първа книга, всичко около нея трябваше да бъде свързано с процеса на писането. За „Да бди над нея“ обаче постъпих точно така. Вдъхновявах се от едно видео на Павароти, който пее „Nessun dorma“ в Торино на откриването на Олимпийските игри през 2006. Това е последното му публично изпълнение. И хората мислят, че е на живо, но той го е записал ден преди това. Записал го е половин тон по-ниско, защото се е страхувал, че няма да може да пее толкова високо, колкото обикновено. Въпреки всичко, ако гледате това изпълнение, ще видите как Лучано Павароти дава всичко от себе си, въпреки студа от който също се е страхувал. Ще видите един човек, който, въпреки болестта си е способен да пее толкова красиво. В това изпълнение има и много трагизъм, но и невероятна красота. Това е животът, такива са и моите книги – комбинация от тъга, възможността да кажеш сбогом на нещо. Но и безумната красота, която е в гласа на Павароти, във всичко, което той е дал на музиката. Повечето хора биха си останали вкъщи уплашени от студа. Обичам Павароти, той е най-великият глас, който съм чувал някога".

В „Моята кралица“ Жан – Батист Андреа ни запознава с едно малко по-различно момче. Шел бяга от дома си и среща магнетичната Вивиан, с която решават да заживеят в границите на един свят, създаден от тяхното въображение. Способни ли сме ние, като общество, да се превърнем в създатели на една по-добра реалност?

"Едва ли ще се случи веднага. Но ние заедно мечтаем за нещо и го осъществяваме, или го постигаме частично. Но така човечеството се развива в продължение на векове, няма да стане за една нощ. Но със сигурност способността да мечтаеш, способността да имаш визия за бъдещето, положителен образ за обществото, е от съществено значение. И точно това губим в днешно време. Пред такава опасност сме били изправени във всеки момент от историята. Обществото се развива благодарение на мечтателите. Сложно е, някои от тези мечтатели се объркват напълно. Вижте Илън Мъск. Той постигна велики неща и след това се побърка. Той беше визионер, трябва да признаем това. Но неговия разум се счупи под тежестта на тази визия. Да мечтаеш не е наивно или лесно нещо. То е важно, но и опасно действие. То е като горящ пламък, който е трудно да запазиш и въпреки това трябва да поддържаш жив".

В едно от предишните ни интервюта с Жан – Батист Андреа говорихме за това, че не живеем в най-лошото време, познато на човешката история. Авторът е категоричен, че все още мисли така.

"Проблемът е не в това, че живеем в чудесни времена, а че всъщност никога човечеството не е живяло в период без проблеми и не осъзнаваме това. Кога са били тези чудесни времена? Дали при 100-годишната война, или по времето на Чумата? Дали това прекрасно време е било през Първата световна война? Или Втората? Един американски писател и социолог Стивън Пинкър написа книга, наречена „По-добрите ангели на нашата природа“. В нея той обяснява, че днес ние сме по-малко толерантни към насилието. Вече не приемаме онова, което сме смятали за нормално преди години или векове. Днес не приемаме войната толкова лесно, колкото преди 100 или 200 години. Майките днес не губят децата си както в миналото, когато не са имали избор. Бах, например, е загубил 12 деца. Представяте ли си това? Представете си някое семейство да загуби 12 деца днес. Това е непоносимо. Но хората е трябвало да живеят с това. Днес, светът е по-малко брутален. Тези трагедии се случват, но в повечето цивилизовани държави майките не губят 12 деца при раждане. Така че в това отношение – и в много други отношения – ние живеем в един по-добър свят. Дали живеем в свят, който няма войни и където всички са интелигентни и благородни? Не, разбира се, че не. Аз не съм наивен. Светът винаги е бил трудно място за живеене. Аз обаче предпочитам да живея в днешни дни, отколкото в света отпреди 100 години".

Има ли обаче път назад? Възможно ли е да се върнем към бруталността на предишен период от историята на човечеството?

"Не, не мисля така. Емпатията отваря очите ти – не можеш да ги затвориш отново след това. Ние напредваме. Просто, както вече казахме, прогресът няма да стане за една нощ".

С днешна дата - къде намира надежда френският писател Жан - Батист Андреа?

"Намирам надежда навсякъде. Много е важно да подчертая това, че не се опитвам да пренебрегвам страданията в света, тях винаги ги е имало. И преди да отговоря на въпроса ти, бих поканил всеки от слушателите ни да гледа някой сериал от 2000 г. или сериал от 80-те години на миналия век. Ще чуеш, че героите говорят за неща, които преживяваме и днес. Обсъждат теми, свързани с икономическа криза или война. Ние смятаме, че сме уникални, но това е почти егоистично – това самовглъбяване, което имаме относно нашето собствено нещастие. Все едно искаме да се убедим, че живеем в най-лошото време. Ползваме това наше самосъжаление като медал! Виж, това са най-лошите времена в историята на човечеството, о боже мой! Това е почти перверзна, много интересна тенденция. Ще продължавам да намирам надежда там, където тя винаги е била: в това, че имам възможността да се събуждам сутрин жив и здрав, което е страхотно. В способността да изживяваме красотата на природата. Незабравимите разходки в планините. Откривам надеждата в любовта, в приятелството, в комуникацията с други човешки същества. В срещата с някой, който би ми казал: „Знаеш ли какво, аз съм оптимист и също като теб виждам красотата на света“. Намирам надежда в изкуството, намирам надежда в литературата. Навсякъде, където има красота – има надежда".

Интервю с Жан - Батист Андреа. Френският писател, който ни развълнува с историите "Да бди над нея", "Сто милиона години и един ден", а вече и "Моята кралица".


Още чуйте в звуковия файл.

По публикацията работи: Гергана Хрисчева

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!