Колъм Тойбин за БНР: Задачата да се усмири насилието е, може би, и на романите

Спокойно можем да наречем Колъм Тойбин един от най-ярките ирландски автори на нашето време. Макар романите му с днешна дата да са познати из цял свят, той признава, че пътят му към писането е започнал с поезия.

"Исках да бъда поет. Още от 12-годишен работих много сериозно по тази си мечта. Не беше просто някакъв ученически каприз. Правех го за себе си, пишех всяка вечер. Редовно създавах стихотворения. Постоянно ги редактирах. Ядях и пиех поезия поне до 20-ата си година. Осем години живеех като поет. Стихотворенията ми обаче не бяха добри. Това беше проблем. Исках да напиша поне едно сполучливо поетично произведение. То така и не се появи.

Когато станах на 20, приятелите ми бяха достатъчно искрени с мен, за да ме окуражат да спра с поезията. И затова спрях. Прописах отново, когато бях на около 23 или 24 години. Тогава написах някои разкази, те също не бяха добри. Това е съвет към всеки, който слуша и иска да пише: намерете своя форма, може да ви отнеме време. Някои хора са драматурзи, други пък поемат по пътя на балета, далеч от писането. На около 25 започнах да пиша първия си роман."

Питам Колъм Тойбин и за неговата връзка с Ирландия. Как страната, от която произхожда, намира място в творчеството му?

"Мисля, че е важно да приемам Ирландия за даденост – не искам да разсъждавам твърде много върху мястото, откъдето произхождам. Ако започна да мисля усилено за него, докато пиша, ще се окаже, че съм включил в книгите си неща, които хората извън страната са приели за ирландски. Като например това, че хората там пият много и говорят мъдрости по цял ден. Или че около тях бродят леприкони. Не мисля за корените си, докато пиша. Те са просто там. Като времето.

Знаеш ли, понякога изпитвам срам, когато завърша книга и си мисля: "О, Боже, писах за всички тези ирландци, живеещи насред ужасен дъжд и мизерия". Затова често работя върху романи, които се развиват извън Ирландия. Защото последната книга се е развивала там и наистина съм се уморил от героите, католицизма, бабите, времето и така нататък. Решавам, чрез сюжет на нов роман, да отида някъде другаде. Например в Гърция или при герои, които имат повече шансове в живота. При хора като Хенри Джеймс или Томас Ман. Писал съм романи и за двамата."

Колъм Тойбин представи в България и новите си книги. "Дом на имена" е едно вълнуващо преживяване, което отвежда читатели към историята на дома на Атридите - една от най-мрачните семейни истории в древногръцката митология. Нашите слушатели вероятно са срещали някои от героите последно в екранизацията по "Одисея" на Омир, режисирана от Кристофър Нолан. Срещаме съдбите на Клитемнестра и децата ѝ Електра и Орест.

"Невероятно е, нали? Тези фигури, създадени в далечното минало като Антигона, Електра, Клитемнестра, те ни показват толкова много и днес. Мисля, че едно от нещата, които забелязваме в пиесите например, е, че ако кралят говори, езикът е като законодателство – той е суховат. Но ако на сцената говори обикновена жена всички я наблюдават. Това, което тя казва, е по-вълнуващо и интересно. Тази драма излиза от вярването, че жената уж е безпомощна. Женските персонажи представят идеи, които са валидни и днес.

Антигона, например, представя храбростта. Онова, което разбираме като кураж, какво правиш във време на трудност в своята или в чужда страна. Отговаря на въпроса как протестираш? Какво прави протестът? Колко далеч трябва да стигнеш с него? Трябва ли да имаш група, политическа партия? Може ли да оцелееш сам в своя бунт? Всички тези въпроси идват от Антигона. Същата идея носи и Електра, като задава и въпросът доколко луд трябва да бъдеш? За Клитемнестра е важно значението на отмъщението. Това е ключов проблем. Ако отмъстиш, дали и следващата стъпка няма да е отмъщение? Ако е отмъщение след отмъщение? Какво трябва да правиш или да не правиш по време на война? Кои са правилата? Всички тези въпроси са майсторски повдигнати и драматизирани в гръцкия театър. Тези пиеси и техните герои наистина са все още с нас."

С Колъм Тойбин си говорим колко актуално звучат и днес посланията на древногръцките произведения.

"Въпреки факта, че от тяхното създаване са минали хиляди години. Днес имаме интернет, имаме електричество, имаме различни автомобили, четем Фройд. Някои дилеми са вечни. Например отношенията майка-дъщеря, баща-дъщеря, сестра-сестра. Или въпроси като "Нужно ли е отмъщението?" и "Лесно ли е да простиш"."

Отмъщението е главна тема в "Дом на имена". Къде стои то в живота на съвременното човечество?

"Да, предполагам, че това е целият въпрос, нали? За международното право. То представлява вид отмъщение, но поне е кодифицирано. Другото отмъщение е примитивно и води до още насилие. Въпросът за отмъщението беше важен и в Ирландия през 70-те и 80-те години на 20-ти век. Задачата да се усмири жаждата за отмъщение е на правителството или на международните органи, а днес, може би и на романите.

Изглежда ми толкова изненадващо, че на този етап от човешкото развитие имаме войната на Русия с Украйна, или американската и израелска атака срещу Иран. Че все още сме свидетели на конфликта между Газа и Израел. Израелското отмъщение е жестоко, и толкова брутално, смущаващо е, че тези неща се случват и днес. След всичко, което знаем за войните най-странното е, че не сме научили нищо."

На страниците на "Дом на имена" срещаме и мотивът за оцеляването в бруталния древногръцки свят.

"В сърцето на романа е младият мъж Орест. И той, в известен смисъл, е много невинен. Той няма истинска злоба в себе си. Ние наблюдаваме как той се променя. Той е отвлечен, държан е от враговете на своите родители и когато се завръща, той наистина е променен. Но също така в него винаги, както казваш, живее волята за оцеляване и волята да намери някоя "любов" е думата. Някое място в света, където може да оцелее и където може да обича."

"Бруклин" е заглавието на един от големите бестселъри на Колъм Тойбин. Познаваме историята и като филм със Сърша Ронан, номиниран за множество награди, три от които – Оскар. Наскоро се появи и продължението по историята на младата ирландка Ейлиш, която заминава за Щатите в търсене на по-добър живот. Как Колъм Тойбин решава да напише "Лонг Айлънд"?

"Първоначално не мислех за продължение на историята. Минаха 10-12 години. Но един ден, докато вървях по улицата, начало на "Лонг Айлънд" просто се появи в ума ми. След това написах книгата. Беше по време на пандемията, когато хората имаха повече време да експериментират и затова си казах: "Е, ще опитам това и ще видят къде ще ме отведе"."

В "Лонг Айлънд" виждаме как градения от Ейлиш семеен уют изведнъж рухва. Тя решава да поеме отново към Ирландия, в търсене на някои болезнени отговори. Разказвам на Колъм за наблюденията ми, че Ейлиш всъщност е от онези личности, които трудно намират своето място в света.

"Да, и аз мисля така. Ейлиш не е от хората, които отиват в Америка и започват да се срещат с много хора. Тя не е много социална, доста усамотена е и резервирана, така че нейната крепост е нейният дом. Цял живот е работила за стабилно семейство. Когато обаче то се пропуква, това е огромна емоционална травма за нея. Тя се завръща в Ирландия, но не с идеята, че това е мястото, от което произхожда. Ейлиш не мисли по този начин."

Животът на емигранта е тема, която служи за вдъхновение за много хора на изкуството. Ще дойде ли време, в което този проблем ще бъде решен?

"Наистина не изглежда така. Ако помислим за Европа и всички държави, които се разкъсват заради миграцията – Испания, Франция, Германия, Англия – стои един огромен въпрос: колко емигранти могат тези държави да допуснат? Според мен Европа има нужда от нови хора. В Ирландия имаме нужда от нова енергия. Тя дойде с всички нигерийци, китайци, поляци, които развиват живота си там. Но не всеки разсъждава по този начин. За емигрантите това е шанс за нов живот, но това е и самотно преживяване. Винаги се връщам към един образ – за дом за възрастни в Ирландия, където един човек отива да пренощува. Тази жена е литовка. Тя е далеч от дома. Изглежда много самотна. Когато я видях, тази фигура ми даде усещане за Ейлиш от Бруклин – някой, който отива сам в друга държава. Като романист разбирам, че това е индивидуалното преживяване. Но това е огромен въпрос."

Ирландският писател Колъм Тойбин в интервю за "Хоризонт" и предаването "Понеделник вечер".