Когато си потомък на герой е важно, заставайки до гроба му да не се срамуваш и да си добър човек

Отец Георги Стоянов е повече от енорийски свещеник в Кърджали – той е възрожденец, строител на централната градска църква „Свети Георги“, учител, опълченец, носител на войнишки Кръст за храброст. Но най-вече – човек с изключителен дух и усещане за дълг.

Роден в крумовградското село Аврен, останал рано сирак, Георги Стоянов още от дете проявява силен стремеж към образование. С подкрепата на брат си и местната зидарска общност стига до Одринското  Екзархийско четирикласно училище, а след това до свещенически сан.

Свободният му дух го въвлича в обществените борби – от движението за независима българска църква, през подготовката за Илинденско-Преображенското въстание, до участието му като военен свещеник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.

Героизмът му не остава незабелязан – лично генерал Васил Делов говори за подвига му и войнишки Кръст за храброст, заслужен за проявена смелост в сраженията край днешен Разлог.

С неговата инициатива и усилия е изграден храмът „Свети Георги“ в Кърджали – дело не само архитектурно, но и духовно. Там се съхранява и войнишкия Кръст за храброст – не просто орден, а символ на отдадеността му към род и вяра.

Историите за отец Георги, заслужил „званието“ и наричан с почит не само от близките си Дядо поп  са живи – от сериозността, с която възпитава своето семейство, до човешката му доброта – като когато по време на гроздобер раздава чепки грозде на децата, или кръщава новороденото на бежанско семейство, останало без кумове, само в чуждата земя. Тази памет се предава – неговите потомци продължават да носят усещането за дълг, принадлежност и отговорност, разказва Коджаманова.

Днес, когато критериите за успялост често са меркантилни, примерът на отец Георги е напомняне, че истинската стойност се крие в служенето на хората, в запазването на вярата, традицията и родовата памет.

Разказът за него не е просто спомен. Той е урок – за децата ни, за общността, за цялото ни общество. Урок, че силният дух, дългът към отечеството и човешката доброта не изчезват. Те просто чакат да бъдат припомнени.

Ако искаме да ни има – като народ, като общност – трябва да започнем от паметта. От уважението към корените. От историите, които трябва да бъдат разказвани. Защото не всичко започва от нас, но от нас зависи как ще продължи, категорична е Даниела Коджаманова.

Понякога един човек остава в историята на семейството не просто като роднина, а като институция. Такъв беше дядо поп Георги – не като личност от плът и кръв, а като символ. „То се говори за него с няккав признателност, с много уважение, с голяма почит“, като памет, вкоренена дълбоко в поколенията. Така започва „пътуването в спомените си“ д-р Стоян Канев, правнук на отец Георги Стоянов Голямбатков – първият военен свещеник в Кърджалийско, организатор и създател на първата черква в града „Св. Георги“.

Историите за него са само по разкази, по снимки, по думи на баба попадия Недялка, по пожълтели документи и книги. Майка ми го помни само като сянка – той си отива от този свят, когато тя е била на едва три години. И въпреки това, сякаш всички го познаваме. Защото споменът за него не е избледнял. Не е позволено да избледнее, разказва д-р Канев.

И продължава. В нашето семейство винаги се казваше: „За другите може всякак, за нас – не“. Очакванията към нас бяха високи. Понякога дори непосилни. Но това не беше товар – това беше чест. Беше урок. Беше отговорност.

Поп Георги не е бил просто свещеник. Той е имал визия. За времето си – необикновена. Да изучиш децата си, да им дадеш образование, когато светът около теб е несигурен и груб, не е било просто амбиция – било е мисия. Единият му син – Стоян, завършва ветеринарна медицина в София, другият – Кирил – икономика, а дъщеря му, леля Магда – фармация в Австрия. Кой в онези години праща дъщеря си да учи в чужбина, възхищава се на напредничавото мислене на родственика си днешният стоматолог, който работи също в Дания и в Белгия.

А днес? Гледам сина си, който учи в Дания. Той започна да се интересува – от Кърджали, от църквата, от спомена за Дядо поп, както всички го наричаме, и се надявам, че тази нишка няма да се скъса. Че ще се върне някога, ще застане до гроба му и няма да се срамува от това, което е. Защото това е важното – да можеш да стоиш изправен пред предците си. Със съвест. Със смирение. С чест.

Говорим си често с приятели – защо младите днес са инертни, безцелни, апатични? Защо им липсва амбиция, респект, жажда за знание? Защото ние самите, като общество, изгубихме нещо по пътя. Образованието вече не възпитава, а дипломира. Църквата не дава посока, а понякога е само ритуал, а напоследък дори като че ли мода. А семейството... семейството често е твърде уморено или объркано, за да изисква, коментира правнукът на отец Георги.

Ние имахме друга основа. Аз не бях най-кроткият ученик, но когато направех беля, цялата махала знаеше. И не само родителите ми – всеки имаше право да ти направи забележка. И ти се вслушваше. Защото това не беше обида, а грижа. Грижа от съседа, от учителя, от чичото, от треньора, спомня си и прави оценка д-р Канев.

Да се родят нови „Дядо поп Георгиевци“? Разбира се, че могат. Но трябва да имат поддръжка у дома. Трябва да имат жена, която не казва „стига вече с идеалите, гледай си семейството“, а стои до него, когато той върви срещу течението. Сам не става. Никой не успява сам.

И трябва да има памет. Защото паметта ни държи. Защото когато стоиш до гроба на дядо си и усещаш, че носиш част от неговата кръв, знаеш, че не можеш да бъдеш случаен човек. Не можеш да си безцелен. Не можеш да се предадеш.

В края на деня, най-важното е едно - да си добър човек, категоричен е д-р Стоян Канев, един от правнуците на отец Георги Стоянов Голямбатков.