Правнуците на първия военен свещеник в Кърджали отец Георги Стоянов Голямбатков:

Когато си потомък на герой е важно, заставайки до гроба му да не се срамуваш и да си добър човек

Даниела Коджаманова и д-р Стоян Канев говорят за родовата памет след панихидата по повод 88 г. от кончината на Дядо поп Георги Стоянов

вторник, 23 септември 2025, 14:52

Четири поколения наследници се събраха на панихидата за отец Георги Стоянов

Четири поколения наследници се събраха на панихидата за отец Георги Стоянов

СНИМКА: Галина Стефанова

Размер на шрифта

Трудно е да се разкаже накратко за човек като отец Георги Стоянов  Голямбатков. Не само защото животът му е бил изпълнен с дела, достойни за цяла книга, а и защото паметта за него продължава да вдъхновява поколения след него.Така започва споменът на една от неговите правнучки Даниела Коджаманова, директор на Регионалния исторически музей в Кърджали – разказ, който връща назад във времето, но и замисля за настоящето и бъдещето.
Отец Георги Стоянов е повече от енорийски свещеник в Кърджали – той е възрожденец, строител на централната градска църква „Свети Георги“, учител, опълченец, носител на войнишки Кръст за храброст. Но най-вече – човек с изключителен дух и усещане за дълг.
Роден в крумовградското село Аврен, останал рано сирак, Георги Стоянов още от дете проявява силен стремеж към образование. С подкрепата на брат си и местната зидарска общност стига до Одринското  Екзархийско четирикласно училище, а след това до свещенически сан.
Свободният му дух го въвлича в обществените борби – от движението за независима българска църква, през подготовката за Илинденско-Преображенското въстание, до участието му като военен свещеник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.
Героизмът му не остава незабелязан – лично генерал Васил Делов говори за подвига му и войнишки Кръст за храброст, заслужен за проявена смелост в сраженията край днешен Разлог.
С неговата инициатива и усилия е изграден храмът „Свети Георги“ в Кърджали – дело не само архитектурно, но и духовно. Там се съхранява и войнишкия Кръст за храброст – не просто орден, а символ на отдадеността му към род и вяра.
Историите за отец Георги, заслужил „званието“ и наричан с почит не само от близките си Дядо поп  са живи – от сериозността, с която възпитава своето семейство, до човешката му доброта – като когато по време на гроздобер раздава чепки грозде на децата, или кръщава новороденото на бежанско семейство, останало без кумове, само в чуждата земя. Тази памет се предава – неговите потомци продължават да носят усещането за дълг, принадлежност и отговорност, разказва Коджаманова.
Днес, когато критериите за успялост често са меркантилни, примерът на отец Георги е напомняне, че истинската стойност се крие в служенето на хората, в запазването на вярата, традицията и родовата памет.
Разказът за него не е просто спомен. Той е урок – за децата ни, за общността, за цялото ни общество. Урок, че силният дух, дългът към отечеството и човешката доброта не изчезват. Те просто чакат да бъдат припомнени.
Ако искаме да ни има – като народ, като общност – трябва да започнем от паметта. От уважението към корените. От историите, които трябва да бъдат разказвани. Защото не всичко започва от нас, но от нас зависи как ще продължи, категорична е Даниела Коджаманова.
Понякога един човек остава в историята на семейството не просто като роднина, а като институция. Такъв беше дядо поп Георги – не като личност от плът и кръв, а като символ. „То се говори за него с няккав признателност, с много уважение, с голяма почит“, като памет, вкоренена дълбоко в поколенията. Така започва „пътуването в спомените си“ д-р Стоян Канев, правнук на отец Георги Стоянов Голямбатков – първият военен свещеник в Кърджалийско, организатор и създател на първата черква в града „Св. Георги“.
Историите за него са само по разкази, по снимки, по думи на баба попадия Недялка, по пожълтели документи и книги. Майка ми го помни само като сянка – той си отива от този свят, когато тя е била на едва три години. И въпреки това, сякаш всички го познаваме. Защото споменът за него не е избледнял. Не е позволено да избледнее, разказва д-р Канев.
И продължава. В нашето семейство винаги се казваше: „За другите може всякак, за нас – не“. Очакванията към нас бяха високи. Понякога дори непосилни. Но това не беше товар – това беше чест. Беше урок. Беше отговорност.
Поп Георги не е бил просто свещеник. Той е имал визия. За времето си – необикновена. Да изучиш децата си, да им дадеш образование, когато светът около теб е несигурен и груб, не е било просто амбиция – било е мисия. Единият му син – Стоян, завършва ветеринарна медицина в София, другият – Кирил – икономика, а дъщеря му, леля Магда – фармация в Австрия. Кой в онези години праща дъщеря си да учи в чужбина, възхищава се на напредничавото мислене на родственика си днешният стоматолог, който работи също в Дания и в Белгия.
А днес? Гледам сина си, който учи в Дания. Той започна да се интересува – от Кърджали, от църквата, от спомена за Дядо поп, както всички го наричаме, и се надявам, че тази нишка няма да се скъса. Че ще се върне някога, ще застане до гроба му и няма да се срамува от това, което е. Защото това е важното – да можеш да стоиш изправен пред предците си. Със съвест. Със смирение. С чест.
Говорим си често с приятели – защо младите днес са инертни, безцелни, апатични? Защо им липсва амбиция, респект, жажда за знание? Защото ние самите, като общество, изгубихме нещо по пътя. Образованието вече не възпитава, а дипломира. Църквата не дава посока, а понякога е само ритуал, а напоследък дори като че ли мода. А семейството... семейството често е твърде уморено или объркано, за да изисква, коментира правнукът на отец Георги.
Ние имахме друга основа. Аз не бях най-кроткият ученик, но когато направех беля, цялата махала знаеше. И не само родителите ми – всеки имаше право да ти направи забележка. И ти се вслушваше. Защото това не беше обида, а грижа. Грижа от съседа, от учителя, от чичото, от треньора, спомня си и прави оценка д-р Канев.
Да се родят нови „Дядо поп Георгиевци“? Разбира се, че могат. Но трябва да имат поддръжка у дома. Трябва да имат жена, която не казва „стига вече с идеалите, гледай си семейството“, а стои до него, когато той върви срещу течението. Сам не става. Никой не успява сам.
И трябва да има памет. Защото паметта ни държи. Защото когато стоиш до гроба на дядо си и усещаш, че носиш част от неговата кръв, знаеш, че не можеш да бъдеш случаен човек. Не можеш да си безцелен. Не можеш да се предадеш.
В края на деня, най-важното е едно - да си добър човек, категоричен е д-р Стоян Канев, един от правнуците на отец Георги Стоянов Голямбатков.
Из монографията „Преображенският дух в живота на военния свещеник Георги Стоянов“ на отец Петър Гарена, настоящ предстоятел на храма „Св. Георги“ в Кърджали
Роден през 1874 г. в с. Аврен, Крумовградско. Баща му и по-големият му брат Коста били зидари. Рано останал полусирак, когато баща му се споминал, а майка му останала вдовица с четири деца. Бил силно привлечен от ученето. Благодарение помощта на големия си брат и зидарската общност успява да получи лелеяното високо образование, завършвайки престижното по онова време Одринско  Екзархийско четирикласно училище. Още ученик, възмутен от служението на гръцки език в българските църкви в родния му край, Георги Стоянов организира подписка сред съселяните си от всички околни населени места и я внася в Екзархията в Одрин с искане преминаването им под нейно покровителство.
След като завършва, Георги Стоянов учителства на различни места.
През 1899 г. е ръкоположен за енорийски свещеник в родното си село Аврен.
Активен участник е в дейността на тайните революционни комитети за Илинденско-Преображенското въстание.
През 1912 г., по време на Балканската война, оценен високо от военачалниците, е назначен за полкови свещеник в 58 пехотен полк. Оставя семейството си – жена с четири деца и тръгва с полка. Участва в обкръжението и превземането на Одринската крепост.
По-късно отец Георги Стоянов е преместен и е зачислен като дивизионен свещеник в дивизията, командвана от освободителя на Кърджали генерал Делов. Тази дивизия по време на Междусъюзническата война се среща на бойното поле с гръцки войски. В своите спомени ген. Делов пише: „Много са случаите, при които отец Георги е проявявал героизъм и себеотрицание и с тях е заразявал войниците, но за забелязване е случаят в боя с гърците при Разлог“. Тогава отец Георги самоотвержено грабва пушка и повежда напред изпадналите в униние по-малобройни български части срещу врага. „… действията на нашата 11-а дивизия дадоха резултат. Благодарение именно на това обстоятелство с гърците, при сключване на договора в Букурещ, нам се отстъпиха Дедеагач, Гюмюрджинско и Ксанти. За случая трябва най-много да се благодари на протойерей Георги Стоянов, която, ако не бе въздействувал на нашите войници да се задържат на позициите си и отблъснат гърците, нашето положение щеше да се влоши …“, казва още ген. Делов. За тази си заслуга отец Георги е представен от ген. Делов и награден с войнишки кръст за храброст, който днес се пази в храм „Св. Георги“ в Кърджали.
След обявяването на Първата световна война отец Георги отново тръгва като свещеник на 38-и пехотен Одрински полк.
След края на войните военният свещеник Георги Стоянов тръгва по пътя на старите българи, които са градили черкви и манастири с помощта на населението. С една тетрадка, с рядка педантичност и честност, обхожда всеки жител и отбелязва името на всеки дарител. Той е причината да се съгради централният храм „Св. Георги“ в Кърджали, както и черквата в Джебел. Заради усърдното му служение и отдаденост  е отличен от Пловдивската митрополия с офикия „протоиерей“.
По онова време няма строеж в Кърджали, като се започне от чешмите до читалището, училището и гарата, в които военният свещеник да не е взел участие.
През 1930 г. протойерей Георги Стоянов се пенсионира и остава да завежда енорията до 1933 г.
Слагайки край на своята служба, той пожелава да запечата църковно-обществената си дейност с поклонничество до Светите места, откъдето донася кръст, поставен днес на входа на черквата.
В края на февруари 1937 г. отец Георги Стоянов умира. Заради огромните му заслуги Митрополията разрешава да бъде погребан в двора на църквата, която изгражда – „Св. Георги“ в Кърджали. В деня на погребението се стичат хиляди българи от съседните села. Иноверното население, в лицето на мюсюлманската и израилтянската вероизповедни общности, също участват в този ритуал. В знак на почит затварят магазините и работилниците си. на покойника се отдават и военни почести от 10.та Родопска дружина.

По публикацията работи: Rajna Iwanowa

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!