Любомир Йорданов: Всяко родно село си има своя мъдрец и хаймана

Писателят Любомир Йорданов издаде най-новата си книга "Децата на дивите гъски" с 24 разказа, вдъхновени от живота и хората от Северозапада. Книгата се ражда след едноименния разказ, който печели наградата в конкурса Дивото. Героите са обикновени хора, колоритни образи и чешити по поречието на река Дунав и региона, които сякаш са застинали в миналия век като снимка на живота там. Рибари, фермери, безработни, бежанци и самотници, чиито съдби вълнуват и докосват. Чрез техните истории авторът показва това, което вълнува хората - нуждата от любов, съпричастност и надежда. В книгата природата и човекът са тясно свързани - пейзажите на Дунав и Балкана не само създават атмосфера, но и се превръщат в активен участник в историите. Например в "Децата на дивите гъски", полетът на птиците е фон, на който израства надеждата за нов живот, но и на залез на друг живот, за да се опише точно този природен кръговрат, който повелява че един се ражда, а друг умира. Хуморът на автора е картинен, наситен с метафори и много точен - рисува с две три краски като художник хора, обекти и събития. Любомир Йорданов работи над 30 години като журналист във вестниците „Демокрация”, „24 часа” и „Труд”. Първата му книга - стихосбирката „Присъствие на вятър” излиза през 1987 г., втората му книга „Още любов” излиза през 90-те години с предговор от Йордан Радичков. Следват още една стихосбирка и няколко художествено-документални книги.

Чуйте интервюто в прикачения файл.

- Книгата възниква след едноименния разказ, нали?

"Да, един от първите разкази, които написах беше "Децата на дивите гъски", който даде името на книгата и той спечели наградата на Съюза на българските писатели и на Съюза на ловците и риболовците в България през 2016 година. И всъщност той се превърна в мотора на тази книга. След него тръгнаха вече и другите разкази".

- Какво си спомняте от детството? С какво свързвате дивите гъски?

"Ами аз съм отрасъл в едно село край Дунав и там в късна есен, винаги над къщите, над реката се носи крясъкът на дивите гъски. Хората, които са го чували знаят колко магичен е той, крие призив, тъга, носталгия, свързва ни едновременно и със земята, и с тази необятност на небето и на Всемира. И сигурно наистина ми е направил огромно впечатление този глас на дивите гъски...Както и клина им - те летят във формата на стрела, на клин, забит небето, защото този образ и тези звуци ме преследваха, стояха в мен години наред и накрая намериха мястото си в този разказ".

- Казват, и всъщност и аз установих, че има магичност в разказите ви... Откъде произлиза, дали от това детско подсъзнание, което вижда всичко много красиво или досега виждате хората и местата такива -  хем реални, хем на границата на реалното?

"Ами да може би първо идва от детството, защото детството е магично време. Ние отрастваме с приказки, с приказките, които ни четат от книгите, с приказките, които ни разказват бабите и майките ни. Аз живях във време, в което бабите разказваха истински приказки, приказки от живота си, които криеха много чудесии и много вярвания в духове, във вампири, караконджули, самодиви. И това определено е дало, сложило е знак върху това как мисля, как възприемам света...Но и аз съм родом от Северозапада.

Това е един наистина магичен край. Може би всеки ще го каже за своя роден край, но тази земя, която е впита тука в клина между Стара планина, Балкана и река Дунав, тя наистина носи нещо необичайно, нещо магично, чудно...И това личи и по разказите и творчеството на големите български писатели - Йордан Радичков, Иван Давидков, Георги Марковски, Георги Алексиев и така нататък.

- Защо хората от Северозапада са прословути и със своя хумор? Там е по-студено, пък те са пиперливи, за да се стоплят, ли?

"Ами да, но го има и другото -  Северозапада е ъгъл на държавата, който сигурно поради това, че е в покрайнината, в ъгъла и някакси седи зад гърба на държавата, е пренебрегван от нея. Казвам го със съжаление, но самата истина е такава -  и тези хора са свикнали да не вярват много на властта, да не вярват много на официалното, и винаги гледат с едно леко пренебрежение и недоверие и с една присмехулна усмивка. Да, една част от тях живеят на ръба и на бедността, и на ръба на на опасностите. Въобще животът в покрайнините никога не е лесен, защото бурите знаете, в центъра им обикновено е най-тихо, но в покрайнината на тайфуна, на урагана е най-страшно. Там силата е помитаща. Така че всяко едно нещо, което някъде се извършва, като промяна, като идея, там в покрайнината на държавата, където живеят моите герои, те го чувстват като земетресение и трябва да се държат с всички сили за земята и това правят, там е тяхната сила.

"...Северозапада е пълен с чешити, но знаете ли, аз си мисля, че навсякъде има чешити. Общо взето, когато съм отивал някъде, в някое населено място и съм оставал за повече от няколко дена, за да опозная живота и някои от хората, там почти винаги, във всяко село има своя мъдрец, има своя хаймана, така че хората са едни и същи.

- Реални ли са спомените ви, когато дядо ви се прибира с отстреляна гъска.

"Ами да, дядо ми беше рибар, в този разказ специално дядо ми е ловец. Моят дядо в живота никога не е бил ловец, но около мен имаше много ловци и аз ги виждах как се прибираха в къщите до нас. ... приятелите, връстниците на дядо с тези метнати на гърба гъски и крилата, които от движението, от стъпките им се размятаха, и сякаш едни ангели ходиха по улиците, а не обикновени хора".

- .....имате един разказ, Библия за гладни, за какво се разказва?

"Ами този разказ е така....Моят редактор казва, че е един от най-съкровените ми разкази, а и аз самият го усещам така. Защото там аз съм хванал, аз съм се опитал да вградя моя баща, който беше готвач по професия. Но животът така го беше пратил в такава посока, че той не се занимаваше с готварство, един занаят, едно изкуство даже, бих казал, което той страшно обичаше. И понеже много харесваше и можеше да готви, той го правеше само по празници. И това е...в къщи досега пазя неговата тетрадка, в която когато е учил курсовете за готвачи, си е записвал рецептите. И тя е изтрита от ръцете му, неговите, на майка ми, моите ръце и, наистина, като я види човек, прилича на една прелиствана Библия".

Любомир Йорданов е ловец, обича да излиза в ловните полета, където "попива цялата красота на природата". Неговото предложение за дивечова рецепта е пъдпъдък в патладжан със сол, дафинов лист, черен пипер и бекон. Ловните рецепти винаги са висш пилотаж, според него.

Този лов, на пъдпъдъци, всички ловци го чакат с най-голямо нетърпение, казва Йорданов. Той започва през август. В Северозапада беше царството на пъдпъдъците, добавя писателят.

Стотици декари в този край са без синори и горички, заради екстензивното земеделие и така и дивечът намалява.

За съжаление от Северозапада са изчезнали и дроплите - птица, която се споменава само в обиден контекст, но по същество е български щраус. Населявала е земите в Ломско.

ЕТО ОЩЕ ЕДНА РЕЦЕПТА ЗА ПЪДПЪДЪЦИ В ПАТЛАДЖАН

патладжани - 2 бр.

малки пъдпъдъци - 4 бр.

чушки - 3 - 4 бр. (различни по цвят)

моркови - 1 бр.

домати - 1 бр.

лук - 1 глава

чесън - 3 - 4 скилидки

бекон - 50 г 

ЗА МАРИНАТА

балсамов оцет - 2 с.л.

вода - 2 ч.ч.

дафинов лист

черен пипер - на зърна

сол

Почистете и измийте пъдпъдъците.

Пригответе маринатата и накиснете пъдпъдъците в нея за 30 минути.

Без да ги изваждате от марината ги сварете за 10 минути.

Извадете ги от тенджерата и ги подсушете.

Загрейте малко олио и ги запържете.

Срежете патладжаните на две.

Издълбайте вътрешността и ги накиснете в посолена вода за 30 минути.

Покрийте тавичка с хартия за печене и наредете подсушените патладжани.

В малко олио задушете последователно лука, чесъна, чушките, моркова и домата.

Накрая добавете и вътрешността на патладжаните.

Добавете подправки и свалете от котлона.

Разпределете една част от зеленчуковата смес в патладжаните.

Поставете по един пъдпъдък и покрийте с останалата част от сместа.

Наредете парчета бекон и поръсете със зехтин.

Покрийте с фолио и печете на 180 градуса около 1.30 ч.

Свалете фолиото и печете още 30 минути.

Пъдпъдъците в патладжан са готови.