С "Българския Великден" българите се заявяват като субект в Османската империя

На 3 април се навършват 166 години от Българският Великден – онази славна дата в родната ни история, която поставя началото на българската независима църква в епохата на Възраждането. На този ден през 1860 година, по време на църковната Великденска празнична служба в църквата „Свети Стефан“ в Цариград, епископ Иларион Макариополски не произнася името на вселенския гръцки патриарх и така фактически отделя българската църква от опеката на Вселенската патриаршия.

„Българският Великден е всъщност кулминацията на българското църковно движение и на борбата на българите за отделянето им от Гръцката патриаршия. Извън конкретния акт – необявяването на името на цариградския патриарх Кирил по време на служба, Българският Великден е много важен, тъй като е резултат от колективното осъзнаване на българите като културно-духовна общност в Османската империя. А и не само това. Българите по този начин се заявяват и като политически субект.“ Това каза за Радио Кърджали преподавателят по история във Филиал „Любен Каравелов“ на Пловдивския университет гл.ас. Христо Христозов.

Процесът на културно-националното обособяване започва далеч преди епохата на Възраждането. С унищожаването на Търновската патриаршия по време на османското завоевания на Балканския полуостров и с прехвърлянето й като диоцез на Цариградската патриаршия, българите са лишени от духовен обединителен център. Проблемите на българската народност се увеличават през 18-ти век, когато Патриаршията започва да подкрепя и налага зараждащата се елинистична Мегали-идея и гръцкия език в църковните служби и когато търговията с църковни санове става масова.

През първата половина на 19 век сред българите вече се оформя онзи културен, финансов и интелектуален елит, който застава на предни позиции в борбата за българска църковна независимост.

„И ако първите локални бунтове срещу гръцкото духовенство в първите години на 19 век започват в различни точки като Скопската, Самоковската, Врачанската епархии, то през тридесетте години в борбата за църковна независимост се включват изключително широки слоеве от българското общество. Своеобразен център на българското църковно движение през 40-те години се явява българската община в Цариград, която наброява 50 000 души. Можем да кажем, че това е най-големият български град в столицата на Османската империя“, обясни гл.ас. Христозов.

Той уточни, че това дава възможност на българи от краища, от различни слоеве и професии да се включат в тази борба и да се ангажират с време, средства и способности в нея. Сред имената гл. ас. Христозов открои тези на братя Тъпчилещови, на братя Гешови, Иван Богоров, Георги Раковски, Неофит Бозвели. Но най-яркото име е това на Иларион Макариополски, който осъществява Великденската акция и не споменава името на Вселенския гръцки патриарх и така символично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство.

През 1844 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изготвят меморандум до Високата порта, в който са изложени основните български искания по задълбочаващия се българо-гръцки църковен спор: в българските епархии населението само да избира българи за владици; богослуженията да се извършват на български език; владиците да не откупуват сана си от властите, а да им се изплаща заплата; да се избере лице, което да представлява българите пред Високата порта; да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград и да издават свой  църковен вестник.

Резултатът от тези смели искания е решението на Константинополската патриаршия да изпрати на заточение в Света гора двамата духовници. През 1848 г. Неофит Бозвели умира в Хилендарския манастир, а архимандрит Иларион се завръща в Цариград едва през 1850 година.

Великденската акция от 3 април 1860 г. е предварително замислена от цариградските църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция към българските искания, записани в прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

В периода след Българския Великден в редица документи по църковния въпрос се поставят искания, които османското правителство признава за справедливи, но не пристъпва към решаването им. Едва когато недоволството намира своя израз и в революционните прояви през 60-те години на ХІХ в., Портата е принудена да отстъпи. На 28 февруари 1870 година след 30-годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква, начело с екзарх и център Цариград. Ферманът предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от Вселенския патриарх и се урежда с устав.  Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.

166 години след Българския Великден, 3 април 1860 г. все още сякаш търси своето достойно място в пантеона от велики дати в съзнанието на българското общество

Значението й е изключително, смята гл.ас. Христо Христозов, тъй като църковното движение и движението за новобългарска просвета показват българите в една светлина на културен субект в Османската империя. Хора, които отстояват правата си.