Цар Самуил – между трагизма, паметта и българската държавност

На 6 октомври 1014 година умира цар Самуил. Според историческите сведения той получава сърдечен удар, след като вижда ослепените си войници, пленени след битката при Ключ.

Повече от хилядолетие по-късно костните останки, идентифицирани като тези на българския владетел, бяха положени за вечен покой в столичния храм „Света София“.

За историческата памет за цар Самуил, за битката при Ключ и за значението на връщането на костните му останки в България разговаряме с младия историк Любомир Колев от Кърджали.

Според него смъртта на Самуил след срещата с ослепените му войници показва силната връзка между владетеля и неговия народ.

„Този акт показва колко свързан е Самуил с народа си, колко свързан е с неговата съдба и с неговите възходи“, казва Колев.

По думите му битката при Беласица през 1014 година не може да бъде разглеждана като единствената причина за падането на Първото българско царство. Любомир Колев припомня натрупването на загуби и човешки жертви в продължение на години.

„Византийската империя е може би най-силната империя тогава. Тя има изключително много ресурси – както парични, така и човешки. Има много войници и може постоянно да изпраща нови сили, докато българите това не могат да го правят“, посочва Любомир Колев.

Той откроява три големи натрупвания на човешки жертви, които според него постепенно водят до изтощаването на българската държава – битките при река Сперхей през 996 година, при Кретa и при Ключ.

Според Любомир Колев ослепяването на пленените български войници има не само жесток, но и политически смисъл.

„Чисто самата традиция по ослепяване показва, че Василий II приема и по-скоро иска другите да приемат тези хора като просто въстанали против империята“, обяснява той.

По думите му византийският владетел е искал да покаже, че българите вече са подчинени на империята, както и да предотврати бъдещи опити за съпротива.

Младият историк определя Самуил като един от най-силните образи в българската колективна памет.

„Общият трагизъм също е част от една нация. Когато хората са преживели тези времена заедно, това е изключително силно явление“, казва Любомир Колев.

Според него трагизмът е най-силно закодиран именно в образа на Самуил. Той посвещава живота си на борбата за запазване на българската държава и загива не на бойното поле, а след като вижда съдбата на своите войници.

„Ако беше се стигнало до смъртта му в битка, моментът може би нямаше да е толкова силен. Други наши царе също са загивали в битка. Но самата история за ослепените войници и реакцията на царя е много силна“, посочва Колев.

Той припомня и картината „Самуиловите войни“ на художника Васил Горанов, в която ослепените войници се опитват за последен път да се докоснат до своя владетел.

„Те не отиват при него с негодувание. Те просто решават да се върнат при своя цар. Това показва колко тясно са били свързани с него“.

По думите му образът на Самуил продължава да присъства и в по-късните византийски извори. А повече от век след него цар Калоян приема прозвището „Ромеоубиецът“, свързвано с Василий II и неговото отношение към българските войници.

„За мен това е може би най-българският цар, заради невероятните му победи, заради невероятния му усет към независимост и свобода на отечеството“, казва Любомир Колев.

Костите на Самуил отново в България

Колев е присъствал на събитието по полагането на костните останки на цар Самуил в България. По думите му най-силното му впечатление е било от интереса на хората към историята.

„Най-важното, което бих откроил, е, че всъщност една голяма част от българите беше заинтересована от своето историческо минало, от истинското историческо минало“, разказва той.

Според него събитието е показало и възможността историята да бъде обединяващ фактор.

„Видях един порив към желание за знание що се отнася до нашата реална история. Един сплотяващ елемент беше поставен по средата на цялото тържество“, казва Колев.

По думите му хората са били едновременно сплотени и смирени.

„Успяхме да бъдем сплотени, успяхме да бъдем и смирени и да осъзнаем всъщност какво се случва“.

Той отбелязва, че много хора са възприели деня като празник.

„Надявам се това да се запази – да се казва „Честит празник“, да се поздравяват. Те го приемаха като празник, което мисля, че е най-голямото свидетелство за това какво се случи“, казва Любомир Колев.

В публичното пространство се появиха и съмнения дали костните останки, открити през 1965 година от професор Николаос Муцопулос на остров Свети Ахил, действително принадлежат на цар Самуил.

Според Любомир Колев подобни тези са по-скоро маргинални.

„Водещи български археолози, водещи български историци излязоха и ясно обясниха конкретните исторически факти, историческите данни и доказателства, че това е Самуил“, казва той.

„На фона на това да се пробваме непрофесионални историци да правим някакви догадки и експертизи, на мен лично ми струва несериозно. Трябва може би да се върнем на въпроса за авторитетите днес“.

Повече от 1000 години след смъртта на цар Самуил неговият образ продължава да заема силно място в българската историческа памет. А връщането на костните му останки в България поставя отново въпроса за начина, по който съвременното общество помни своето минало. 

Чуйте целия разговор в звуковия файл.