Хасан Ефраимов: Ангелите са повече от шейтана

Пиеса, която отразява особения свят на Делиормана и повдига въпроса можем ли да приемем различните, представи Търговищкия театър в Кърджали. "В Ангели и караконджули" писателя лекар Хасан Ефраимов отново пише за любимите си смесени райони и намесва свои фолклорни образи, като преплита стари предания и действителност, за да разкаже история за любов, различия и стремежа на човека към щастие. Там, сред омайващите го луди гори и мирис на джанки, се раждат приказни персонажи - колкото чудати, толкова и истински, казва за текста си самия автор, който пристигна в Кърджали за постановката и среща с читатели. А самият текст е от стара негова творба, доста по-стара от периода, в който се намира сега. Символите на караконджула и Шейтана вълнуват автора, роден в шуменското село Трен, във всичките му произведения. Той се сблъсква с негативизъм от издателствата, но Фейсбук от разбива монопола им, тъй като споделя разказите си свободно и се радва на небивал интерес. Казва, че никога не е мислил да живее на друго място, освен в България. Пробвал да поработи навън, ала всяка вечер сънувал магарешките бодили. В годините на КОВИД-19 лекарят излезе от дълга кома, за което и написва книгата "Отвъд". 

Затова го попитах дали е променил това фаталистично отношение в прозата си. Нека чуем интервюто с Хасан Eфраимов: 

- По време на това преживяване /кома, бел.ред/, промени ли се нагласата Ви, че единствено Шейтанът владее земята?

"Е не само Шейтан, ако беше само той, нямаше да остане нищо от света. Все пак ангелите са повече от Шейтана. Аз пиша и за ангели понякога, не само за шейтан и за Сатаната".

- А във вашия свят дойдоха ли ангелите?

"Много хора ме питат какво съм видял оттатък. Еми,... оттатък ангели не видях.... видях само караконджули и шейтани, затова избягвам да го разказвам".

- Преобърна ли това и прозата ви? Появиха ли се по-светли образи и надежда, която да не е примесена с болка...?

"Тя, прозата ми тръгна сама по себе си преди 10 години, и в началото бях много нетърпелив. Тръгвах да пиша, примерно хубав разказ нямах търпение да го довърша и го приключвах набързо. И така го опропастих много много разкази. Сега като се обърна назад и като погледна, не бих ги довършил по този начин, когато тогава съм го направил. Но тогава исках да има обем, исках да има количество. Да мога да се докажа, малко като децата така.... А сега вече с последните години, обръщам повече внимание на детайла, повече навлизам в същината на нещата и даже понякога се усещам, че прекалявам".

- Съблича ли човек егото си в тази ситуация и след това как се чувства по-свободен - или напротив, по-скован?

"Аз гледам да не си спомням тези моменти, защото тогава за пръв път се сблъсках със здравната система от другата страна на бариерата. Ако беше някой друг на мое място, нямаше да оцелее. Просто цялото семейство..., всички са лекари в моето семейство,.... бяха впрегнати в тази работа и ако не бях в Добрич, примерно, където всички ме познават и в реанимация, ако бях в някоя голяма клиника, където не допускат близки, нямаше да оцелея".

- Още ли кърви тази рана у вас, болката по родния край, които преживяват нашите изселници? Има ли ги белите щъркели на надеждата, че един ден ще се върнат тези изселници или напротив?

"Те изселници като излязат в пенсия, се връщат всички".

- Да, въпросът е дали са щастливи тук.

"Ами ако не бяха щастливи, нямаше да се върнат. Всички мои братовчеди, които заминаха, след пенсия се върнаха, обновиха си къщите и сега живеят там".

В цяла България имаха обезлюдяване, не е само в Делиормана, всички региони в България са така. Просто идва един момент, в който хората вече не живеят от земята. Аз много често давам пример -  примерно в детството ми тракторите бяха стари, можеха да теглят по 3 плуга, имахме в кооперацията 20-30 трактора. Сега един трактор, на един път върши работата на 10. Просто хората стават излишни. Няма от какво да живеят вече. Преди имаше много ръчен труд, включително и в моето детство. Ходихме да помагаме на кооперацията с най-различни работи, така че това е нормален етап от развитието на нещата. Аз като гледам индустриално развитите държави 70 %, си живеят в градовете, както почва да остава и в България. Моите предвиждания са, че селата ще се превърнат във ферми, където един фермер ще обработва земята и около 20-30 семейства около него, придружаващ персонал. Натам вървят нещата. Това е тенденцията в целия свят. Но боли това опустяване, когато човек се върне назад, в миналото и се сети за случките, за историите, които са се случили по родния край, наистина боли".

За оглушителната тишина в която пише, за земята, към която българинът пак ще се завърне, и за заличаване на различията между етносите, когато те са навън, на чужда територия, опиянявани еднакво от мириса на луди джанки, екзотични за Манхатън. За това си говорихме с писателя лекар Хасан Ефраимов, автор на пиесата "Ангели и Караконджули". Драматургичният разказ ни напомня за малките лудости, които ни правят хора, в него има и смях, но и топло намигване към живота, и вероятно и затова ролята на Владислав Карамфилов, познат в миналото като Влади Въргала е съвсем на място. За това решение обаче писателят Хасан Ефраимов се доверява на сценариста Надя Асенова. А самият Влади Карамфилов приема като своя без да се колебае, защото тя е главна, без да е главна. По тези теми, и с кои други автори се родее Хасан Ефраимов, според него, чуйте: