Елена Алексиева: Крайният стремеж към консуматорство е форма на агония

За индустрията в съвременната литература, протестите у нас и залезът на европейските ценности говори в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" писателката Елена Алексиева

Как да запазим относително трезвия си разсъдък в подобна свръхскоростна и агресивна действителност

Това ми се струва една много трудна задача. Дотолкова, че аз буквално, без никакво преувеличение, ежедневно, на личностно ниво, се опитвам да се справя отново и отново с нея. И при положение, че все пак не съм човек, който лесно се паникьосва, лесно се поддава на една или друга манипулация и пропаганда, просто усещам как започвам от време на време да губя собственото си хладнокръвие, защото средата – тази безумно динамична среда, и тукашна, и международна, и всякаква – се отразява директно върху психиката на всеки един от нас и върху микроклимата, в който живеем. Тя е незаобиколима. Това няма как да не ни засяга. И това, че си даваме сметка, че ни засяга, за съжаление, не ни помага особено, защото нещата от ден на ден, виждаме, стават все по-сериозни, все по-необратими, липсва ни дори една елементарна предвидимост и яснота. Говоря за рамките на седмици или рамките на един месец, и това прави степента на несигурност, в която живеем, може би твърде труднопоносима – над прага, от който можем да се справим с нея.

Политика и литература

Раздалечението между двете е огромно. Никога преди не е било толкова голямо това разминаване. Или никога досега, или поне от 100 години насам, не сме живели в толкова тежки, тъмни и плашещи времена. Защото ние наистина не знаем как са изглеждали нещата преди 100 години, преди 200, преди 50. Това, в което ние не сме присъствали, което не е минало през нас като личен опит, няма как да го обобщаваме. Но моите лични преживявания и интереси в момента са такива, че цялата съвременна литература – говоря за текущата съвременна, не само българска литература, говоря по принцип – ужасно ми досажда, ужасно много ме отблъсква, защото не ми казва абсолютно нищо. Тук не говоря за това дали е написана талантливо, колко е четивна, колко е интересна, колко е популярна, какви награди е получила, кой как я е коментирал. Всичко това е индустрия. Това не е литература – това е литературна индустрия. Това не ме занимава. Но тази литература е толкова ялова, толкова тежко безпомощна да се приближи до човека и да се опита малко по малко, опипом, слепешком, да му даде нещо, от което той има ужасяваща нужда в момента – а именно поне някаква догадка: къде сме, какво се случва, защо ни се случва. Дори не говоря за надежда. Аз мисля, че никой в момента няма особена полза от някакви кухи и напразни надежди, още повече че консуматорското общество е много добро в това да ни дава такива бързооборотни надежди, които са отвратителни, но все пак работят по някакъв начин. Макар и за кратко време. Да, но това е като да си на някаква дрога или на някакви транквиланти. Вземеш си дозата – и за някакви часове те държи, минава ти, и после взимаш следващата. Или пък ходиш в мола. Но това никога не е била работата на литературата. Тя никога не се е занимавала с това да забавлява – или поне това, което наричаме сериозна литература. Не че няма много, и то може би достойна литература, която да се занимава с всичко това. Но в момента, в който литературата се превърна в индустрия и в обект на индустриално производство и индустриална и комерсиална реализация, тя автоматично престана да се занимава с човека. В огромна степен. Защото нуждата от това отпадна. Защото човекът стана безинтересен за индустрията. И тази обща целеустременост към консумация, която не е нищо друго освен една огромна лакомия, за която поне чуваме, че историците ни казват – доколкото и те знаят – че е затрила не една и две проспериращи човешки цивилизации… Да, този консуматорски дух се отразява в абсолютно всичко, бих казала – от глобалния ни световен ред до вътрешноклетъчната ни организация.

Протестите

Аз се опасявам, че не протестите свалиха правителството. За огромно съжаление. Това правителство, както и много други правителства преди него, и може би и такива след него, въобще не се плаши толкова лесно от това, че някакви хора – законопослушни граждани, много дълбоко подчертавам това – са излезли на улицата да викат "Оставка, оставка" и "Шиши". Аз бях на протест на 10 декември и видях едни абсолютно кротки граждани, които, освен че викаха, скандираха, бяха си донесли някакви неща, за да се подкрепят от коледния базар, който се намираше в градинката на Народния театър. Пяха се някакви песни, някакви хора разпалено говориха от една сцена, някои от тях говориха страшно несъстоятелни неща, за които очевидно не бяха подготвени и не разбираха. И после хората се разотидоха. И това стана. И аз не разбрах как от този протест – и казвам "от този протест", защото, без да съм присъствала физически на протестите на други места в страната, които бяха не едно и две, но съм сигурна, че те в същия мирен дух са протекли – аз не разбрах как изведнъж това абсолютно безобразно правителство реши и каза: "Еми добре, щом не ни искат, ще си подадем оставката." За мене това беше един политически маньовър, от който ние тепърва ще видим накъде води, какви са му последиците и какво евентуално стои зад него. Още повече, че хич не е трудно в един такъв момент, в който се намираме, да се подаде оставка, защото това е автоматично абдикиране от отговорност за страшно много неща. Погледнете дори само сега влизането на еврото. От една страна, това е абсолютно единственият възможен път за България, поне аз така го виждам. Това е път, който е предначертан и е приет от нас още с влизането ни в Европейския съюз. Само че в един дори не идеален, ами малко по-рационален и разумен свят, по принцип би било много добре този преход – защото това е сериозен преход, той не е просто една към друга валута – да става в страна, в която има държава, има държавност, има стабилна икономика, има стабилна финансова система, има контрол какво става, когато влезе тази нова валута, какво се случва с цените, кой как злоупотребява. Казват ни, че има такъв контрол. В момента това също тепърва ще видим, защото все още сме в периода на очакваните първоначални микросътресения. Ще видим дали те ще продължат и по какъв начин.

Кой ще управлява България на следващите избори? Кои са тези предсрочни избори? Кой ще излезе на тях? Какви ще са тия хора? В момента ние сме изправени, според мен, пред нещо като в научнофантастичните филми – такива портали към някакви други измерения, където нахлуват какви ли не сили и някакви микроби и други подобни зловредни същества. Да, от една страна, ние трябва да отидем да гласуваме. Естествено. Това е абсолютната първа крачка, без която нищо няма да ни се случи. Но вторият въпрос – за кого да гласуваме – не е някакво субективно терзание на всеки един от нас като граждани. Това е факт. Няма за кого да гласуваме. Тези всичките роли се изредиха по няколко пъти. Видяхме ги какво струват. Както тия, които управляваха България, така и тия, които организираха протести. Те се въртят… Там има една непрекъсната ротация в последните години.

Ролите си остават. Само фигурантите, които изпълняват тия роли, се сменят. Но въпросът е, че в момента гладът и очакването, и трепетът, и абсолютната нужда да се появи някой друг, някой различен, на бял кон, да дойде, да тропне по масата и да ни спаси… Тая нужда е толкова голяма. И това е толкова илюзорно в същото време.

Европа, ценностите и комфорта

Ако погледнем към днешна дата, виждаме как Европа не смее да си отвори устата. Говорим за европейските лидери, разбира се. Не смее да си отвори устата и да каже каквото и да било по повод на, така да се каже, криза номер едно, която се разразява в момента – със залавянето, арестуването, извличането или там както го наричат различните коментатори в зависимост от своя политически бекграунд – на Мадуро. Този акт в много голяма степен сваля маските там, където все още ги има, защото вече много маски не останаха. Но при такива крайни ситуации нещата лъсват в още по-голяма степен. За какви ценности можем да говорим, когато имаме двоен, троен и четворен стандарт – и той не е само американски. Той е също така и европейски. Що се отнася до комфорта, аз мисля, че ние живеем в залеза на този комфорт. Той вече е изгубен. И този краен стремеж към консуматорство, за който не съм спряла да говоря от самото начало на нашия разговор, е някаква форма на агония. И когато той стигне до своята абсолютна кулминация – ако не я е стигнал – тогава всякакво понятие за комфорт ще се разпадне.