Премиера на “Йоланта“ в Телавивската опера

Слепотата е светлина, а прозрението е тъмнина  - така по оруеловски може да се дефинирана постановката на “Йоланта“ от Чайковски в Израелската опера. Спектакълът напомня романа, поставил началото на антиутопията.

Режисьорката Ширит Ли Вайс и сценографът Адам Келер не разказват романтична приказка: как родила се сляпа принцеса е отглеждана в рай сред пустинята, за да не осъзнае недъга си, но при случайна среща със заблудил се в пустинята рицар разбира за красотата, до която още не се е докосвала. Пожелава операция, проглежда, влюбва са в рицаря и всичко завършва със сватба. Съвсем друг е прочитът на последната опера на Чайковски, писана в най-мрачния период на живота му, по либрето на неговия брат.

Раят в пустиня си е също пустиня, а монахините, които трябва да се грижат за сляпото момиче, всъщност го предпазват от идеята за светлината и красотата на света. Незнайно защо, обаче, те ту пресяват в сита пясъка на пустинята, ту от чигите над сцената се сипе пясък. Вероятно това показва какво е “да ти хвърлят прах в очите“. Дори люлката, на която се забавлява принцесата, е груба дъска, а леглото й – дървен нар, далеч от представите за разкош и дворец, както се опитват да й внушат. Може би затова попадналият по волята на случайността рицар почти веднага се опитва да я спаси от това знойно място. Той среща съпротивата на монахините, които дори се опитват да го пленят. В това време се появява лекарят, към когото, също незнайно защо, се отнасят като към хванат терорист, държат го вързан и го пребиват, но точно той връща зрението на принцесата, защото тя силно желае “да види свят“.

Какво е проглеждането: щастие или разочарование? Облечените в бяло монахини вече са в черно като сенки. Бащата-цар отказва да даде благословия за брак, уж защото дъщеря му задочно е сгодена за друг. За щастие другият е приятел на кандидат-жениха и заявява, че е влюбен в друго момиче, та се налага царят да се съгласи на сватбата. Влюбеният младеж не може да отведе принцесата и се налага той да остане в нейния затвор сред пустинята. Сигурно за да почувства и публиката, че светлината невинаги е благодат, от дъното на сцената към зрителната зала светват силни прожектори и последните сцени почти не можеха да се видят. Внушават, че не всяка вълшебна приказка е приятна, а това по-скоро е притча за загубата на невинността. Просветлението понякога повече прилича на изгонване от Рая, та бил той пустиня! Да си зрящ често е изпитание, свързано с много страх и болка.

Гледала съм много протестни концерти, дори бунтарски театрални пиеси, но за пръв път виждах толкова ангажирана със злободневието опера. Сигурно не е случайно, че площадът на отвлечените израелци в тунелите на Хамас е на метри от сградата на културната институция, а там часовникът продължава да отброява секунди, минути, часове, защото последният труп на отвлечен войник не е върнат. През няколко пресечки е площадът на протеста, където вече 5 години хората демонстрират своето недоволство. Но на опера като на опера!

Не може да не се възхитим не само на прекрасния глас, но и на актьорското постижение на баса Вазген Газарян в партията на крал Рене –могъщ, благороден, с тъмно-златен тембър; мрачен пазител на тайната, трагичен баща, разкъсван между властта и любовта и в същото време тиран; вокално респектиращ с чудесните ниски тонове!

Трудна бе задачата пред сопрана Ани Йоренц Саргсян – Йоланта, и тенора Алексей Долгов – в образа на Водемон. В цялата опера няма нито една ария, която да бъде избирана и за концертно изпълнение.

Хорът и оркестърът и този път бяха великолепни. Под палката на Дан Етингер и най-драматичните музикални епизоди звучаха с прозрачност на дишане, подчертавайки лиричното начало.