Големите сцени – Берлинската филхармония

Представете си момент, в който влизате в концертна зала. Светлините угасват, камерното тихо шептене на публиката се слива с мириса на полирани дървени панели и мрамор. Първата нота резонира и… вие усещате как звукът сякаш обгръща всяка клетка на тялото ви. Този ефект, който днес възприемаме като "естествен", е акустичната магия на концертните зали. В "Звукови хроники" Антония Барулова представя Големите сцени – поредица, посветена на някои от най-забележителните концертни зали в света. В първи епизод ви отвеждаме в една не просто концертна зала, а в символ на модерното музикално мислене – Берлинската филхармония. Вече повече от половин век тя е архитектурна и акустична икона, призната като една от най-великите зали в света.

Берлин е град на контрасти – разрушен до основи след войната, разделен с бетонна стена, а после превърнал се в космополитен център на Европа. В този сложен исторически контекст, през 1963 г. изниква златистата, асиметрична и почти футуристична сграда на филхармонията. Тя не прилича на нищо друго: не е дворец, не е храм, не е театър. Тя е своеобразен "звук в архитектурна форма".

Архитектът Ханс Шарун има революционна идея: сцената не трябва да е в единия край, а в центъра. Оркестърът е като ядро, а публиката го обгръща от всички страни. Това е първата зала в света, създадена по т.нар. "vineyard style" – "стил на лозето", където терасовидните балкони приличат на лозови редове, издигащи се около сцената. В резултат, концертът тук не е само "изпълнение" – той е диалог. Музикантите усещат публиката навсякъде около себе си, а публиката – сякаш се намира вътре в оркестъра. И ако Музикферайн във Виена е класически храм на традицията, то Берлинската филхармония е модерна лаборатория, където всяка нота звучи като част от експеримент на бъдещето. Ще ви разкажа как тази зала се ражда от пепелта на следвоенна Германия, каква е нейната акустична тайна, кои са легендите, стъпвали на нейната сцена и как тя се превръща в символ на обединението – и на Берлин, и на музиката.

Историята на Берлинската филхармония започва със загуба. През 1944 г. старата зала на оркестъра на Филхармонията е унищожена от бомбардировки. След войната оркестърът дълго време е без дом, свири в театри, киносалони, дори в спортни зали. Въпреки това - с диригенти като Вилхелм Фуртвенглер и по-късно Херберт фон Караян - ансамбълът остава сред най-престижните в света.

Към края на 50-те години става ясно: Берлин се нуждае от нов храм на музиката. Градът е разделен, политически напрегнат, но културата трябва да покаже лице. И тук се появява архитектът Ханс Шарун – визионер, който мисли в органични форми, а не в правоъгълници. Проектът му е революционен: асиметрична, златиста сграда. Няма фасада в традиционния смисъл, няма колони, няма орнаменти. Изглежда като скулптура, но също и като инструмент. Залата е открита през 1963 г. с грандиозен концерт, в който Караян дирижира Бетовеновата Девета симфония – символично послание: в епоха на разделение музиката е тази, която обединява. Когато проектът е представен, много консервативни среди го отхвърлят. Казвали, че прилича на "шатра на цирк". Днес обаче именно този "цирк" е архитектурен символ на Берлин, не по-малко от Бранденбургската врата. Капацитетът е около 2400 места, но залата създава усещане за интимност.

Ако попитате кой е "главният герой" на филхармонията, много музиканти ще кажат: акустиката. Тя е проектирана от Лотар Кремер, който създава метод за моделиране на звука в миниатюрни макети. В малка зала той изгражда умален вариант на архитектурата и експериментира с миниатюрни източници на звук и микрофони, за да открие как ще се държи залата.

Резултатът е революционен. В традиционните концертни зали звукът често се "събира" отпред и губи равномерност. В Берлинската филхармония обаче се постига равномерно разпределение на звука – без значение дали седите на първия ред или на най-горния балкон. Важна роля играят дървените панели – от бял смърч и бук, които не само украсяват, но и "дишат" със звука. Те абсорбират и връщат обратно част от вълните, създавайки онова усещане за "топлина", което отличава залата. Сцената в центъра прави така, че оркестърът буквално е обграден от публика. Това създава нова динамика и за музикантите – те не могат да "крият" нито звук, нито движение. Всеки детайл става част от преживяването. Залата е изключително гъвкава. Тук звучат не само класически симфонии, но и джаз, съвременна музика, филмови партитури. През 60-те години Майлс Дейвис и Дейв Брубек правят записи тук - нещо нечувано за класическа зала. Акустиката е толкова добра, че често записите се правят с минимален брой микрофони. Много звукорежисьори признават: "Филхармонията сама миксира звука за нас."

От самото начало филхармонията е дом на велики диригенти. Херберт фон Караян е най-силно свързан с нея – под негово ръководство оркестърът и залата придобиват световна слава. След Караян идват Клаудио Абадо, Сър Саймън Ратъл и Кирил Петренко. Всеки от тях оставя своя почерк, но общото е: всички възприемат залата като "съмузикант". Берлинската филхармония е пълна с истории и малки тайни. Например: залата има специални "акустични кулиси" – подвижни панели, които могат да променят реверберацията според жанра. При симфония се използва един вариант, при камерна музика – друг.

Ако се вгледате в покрива на Берлинската филхармония, ще видите една необичайна фигура – нещо като ангел, но и като птица, разперила крила. Това е скулптурата на Ван Янх, която често наричат "златната муза на филхармонията". Символиката ѝ е едновременно проста и дълбока: музиката като сила, която издига човека над ежедневното, като криле, които го носят отвъд границите на земното. Интересното е, че фигурата не е била част от първоначалния проект на Ханс Шарун. Тя е добавена по-късно, като своеобразен "знак" върху залата. Берлинчани бързо я възприемат като талисман. Дори има неписано поверие сред оркестрантите: ако в деня на концерт слънцето огрее крилете ѝ, публиката ще реагира възторжено. Някои я наричат "Филхармоничния ангел", други виждат в нея алегория на Феникса – символа на възраждането, защото именно така Берлин възкръсва от руините на войната, а филхармонията се превръща в сърце на културния му живот. Както и да я наречем, тя стои гордо на покрива, напомняйки, че тук музиката не е просто звук – тя е полет.

В следващият епизод ще се отправим към сърцето на Виена – град, който неслучайно е наричан "столицата на музиката". В него има десетки зали, театри и опери, но една от тях е придобила почти митичен статут – Музикферайн.

Слушайте Звукови хроники: Големите сцени всяка сряда от 16.30 по програма "Христо Ботев".