Луси МакГилис с изложба живопис в галерия "Астри"

"Изложбата на американската художничка Луси МакГилис "Земя. Слънцестоене. Solstizio. Solstice. Terra" е първата ѝ изява в България. Името на изложбата се роди в обърканите преводи помежду ни от английски, италиански, български... И както много случайни неща, то се оказа най-изразяващото за тази нейна първа, по-цялостна среща с българската публика, която вече от пет години има възможност за епизодични срещи с изкуството ѝ.

Още повече, че не малка част от произведенията в тази изложба са рисувани именно във времето на зимното слънцестоене, тайнството и вопъла за светлина. В момент, в който земята се затваря в себе си, наклонът на оста ѝ спрямо Слънцето достига крайност, сенките се удължават и светлината се отдръпва. Когато студът се сгъстява и земята притихва, стаява се и се подготовка за раждане на новия живот. То е като дълбокото сливане/оплождане на земята от светлината/слънцето. То е животът, който Луси рисува" –разказва галеристката Вихра Пешева.

Луси МакГилис е родена през 1977 г. в САЩ. Дипломира се през 2000 г. в Университета на Филаделфия, Пенсилвания - Живопис и психология (Fine Arts and Psychology, University of Pennsylvania, Philadelphia).Веднага след това се връща в Умбрия, където година по-рано вече е пребивавала в Международното училище за изкуства (International School of Art, Umbria, Italy) на Никола Кароне.

Оттогава насетне тя живее и рисува на своя хълм в Умбрия, във фермата, възстановила скромно със собствените си ръце. Това, което виждам и чувствам в картините ѝ днес, ме кара да мисля, че тя е съхранила и светлината, и вдъхновението от първите си дни в Италия. А годините на хълма само са насищали и облагородявали творчеството ѝ чрез опита в тишината на ателието и наследството от Джото, Пиеро де ла Франческа през италианските модернисти на ранния XX век Де Кирико (1888-1978) Джорджо Моранди (1890-1964) до Ник Кароне и Уилям Бейли.

Над двадесет години вече излага в една и съща галерия в Масачузетс. Редом с това и в други градове на същия щат, както и в Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, както и в Рим, Перуджа и десетинадруги градове на Италия, във Франция и Австрия, Германия, а от 2020 г. и в България – първо във Формат 30/30 на галерия "Астри", а през 2024 в изложбата "Приятели", чието продължение ще е през юни, т.г. с Алберт Хаджиганев, Жан-Даниел Бувар, Филип Васьор и Рамзи Готбалдин. Носител е на награди от симпозиуми в Перуджа, 1999 г. и 2000 г. награди на Университета в Пенсилвания, а през 2012 г. от Масачузетс.

"Нейната живопис е живопис на тишината, на наблюдението, на уединеното и лично пространство, на всекидневието и малките неща. Пейзажите и интериорите са безлюдни, но не и пусти, както и натюрмортите, отнасящи ни към спомена, паметта, произхода, съхранението, недоизказаното. Нейният език – формата, цвета, светлината и сенките, пространството и композицията е въздържан, подчинен на съзерцанието. Плътните и разслоени мазки боя изграждат композицията и пространството без линии и контури и като че ли напомнят слоестата земна структура. Отказът ѝ от показност е в полза на дълбочината, съзерцанието, вглъбяването и деликатната естетика" – подчертава Вихра Пешева.

За първата си самостоятелна изложба, която може да се разгледа до 28 февруари в галерия "Астри" и в България, Луси МакГилис написа:

"Тези картини са за важността на едно място, на една земя. Рисувам в Умбрия, Италия, през последните 25 години. Това място има пластове история, дълбочина, която продължава да ме подхранва, вдъхновява и едновременно с това да ми се изплъзва. Опитвам се да изуча цветовете, абстрактната геометрия на този пейзаж, за да представя по някакъв начин душата му в моите картини.

Понякога се отправям на юг, за да рисувам на остров Прочида, край бреговете на Неапол. Цветното рибарско селище на Прочида и вулканичните кратери, които създават малките му сини заливи, са истинска радост за рисуване, толкова различни от това, което виждам около себе си във вътрешността на Умбрия. Подготвяйки се за тези пътувания стривам цветове, които обикновено не са част от моята земна Умбрия, като например Herculanean Blue, Nicosia и Emerald greens.

Бях привлечена от Прочида преди години. Израснала в Бъркшир, в съседство с къщата на Херман Мелвил, и познавайки всички добри духове, които ме заобикаляха, като Едит Уортън и Натаниел Хоторн, някак си ми се стори правилно да се отправя към острова, известен с вдъхновението на великите италиански автори Елза Моранте и Алберто Моравия.

Моранте и Моравия отсядали в хотел през 50-те години на миналия век в Прочида, "Вила Елдорадо". Често рисувам там в забравената лимонова горичка, в оградената градина около вилата. Два диви петела и една стресирана кокошка, заедно с няколко гекона, патрулират из градините. Големи кръгли лимони от Прочида, наричани Лимони Пане или хлебни лимони заради дебелата си кора, падат на земята с трясък и лежат там необрани.

В Прочида има и скрита градина с гледка към Везувий на изток. Започвам работа в 5.30 сутринта, събуждана от чайките. Рисувайки тези места, със статива си, стоящ до кактуса на скалата с изглед към морето, се надявам да надхвърля процеса на рисуване и да споделя с вас същността на това място".

Димитрина Кюркчиева покани галеристката Вихра Пешева и художничката Луси МакГилис за участие в "Артефир". Преводът от английски е на Яна Пункина.

Чуйте звуковия файл.