Антоанета Радославова: Радиото помни своите хора и гласове

Гласът по радиото е бил прозорец към света – особено в годините, когато достъпът до информация е бил ограничен, а радиовълните са свързвали континенти. За историята, паметта и бъдещето на програмата за чужбина на общественото радио, известна днес като Радио България, разговаряхме с Антоанета Радославова – уредник на единствения в страната Музей за история на радиото, дългогодишен музикален редактор в Българското национално радио и част от екипа на Радио България.

Още в началото на срещата тя подчерта личната си връзка с медията:

"Радвам се, че съм в студиото на Радио България – медия, която обичам и съм изследвала в известен смисъл в една от моите книги, която е посветена на музиката в българското радио в периода от 1930 до 1944 година."

След пенсионирането си Антоанета Радославова продължава научната си работа. През 2012 година получава покана от Захари Миленков – създател и първи уредник на Музея на радото. Първоначално отказва, защото работи върху книгата си за историята на Радио София. Две години по-късно приема. "Не можех да му откажа", признава тя и вече дванадесет години е част от екипа на музея.

Сред най-ценните архивни свидетелства тя посочва записи на оперната прима Гена Димитрова и интервюта с интелектуалеца Петър Увалиев. Особено силно я впечатляват неговите думи, изречени в разговор с Галя Сирийска от редакцията за българите в чужбина, в което той говори за способността на радиото да преминава отвъд разделенията и да преодолява омразата:

"Радиовълните са прескачали рововете на омразата. Радиото ни учеше да не мразим", казва Петър Увалиев.

През годините Радио България има ясна мисия – "да покаже колко интересна страна е България, нейната култура и музика". Още от 1936 година се излъчват специални 30-минутни музикални предавания за българите зад граница, чрез които и българи, и чужденци са се запознавали с уникалния ни музикален фолклор. По-късно се развиват емисии на немски, италиански, полски, чешки, сърбо-хърватски, румънски, гръцки, турски, а в различни периоди – и на арабски език, дори съществува африканска редакция.

В началото на 90-те години програмите за чужбина вече звучат под името "Радио България". През 2012 година обаче спират късовълновите и средновълновите предаватели и медията преминава изцяло в интернет пространството – промяна, която бележи нов етап в развитието ѝ.

В музея днес се пазят не само документи и записи, но и уникална техника. Сред експонатите е многопътна живачна изправителна лампа, дарена от районната радиостанция в Стара Загора, работила повече от 60 години без прекъсване. Посетителите се впечатляват и от старите микрофони, съхранени благодарение на инженер Асен Маринов, сред които има четиристранен въгленов и мраморен модел от 50-те години.

Но според Антоанета Радославова най-важна остава паметта за хората:

"Стараем се не само като предмети, пултове, магнетофони, стари радиоприемници, но и да съхраним паметта за хората, работили в радиото, защото радиото трябва да помни своите журналисти, музиканти, звукорежисьори, техници, инженери, преводач, говорители и други, които са отдали по няколко десетилетия от живота си тук в радиото."

Сред "съкровищата" на Радио България тя откроява поредицата "Фолк студио" на Румяна Панайотова. В музея се съхранява огромна папка с нейните предавания, посветени на българските песни, танци и традиции. Любопитен спомен от началото на 90-те години е писмо от Япония, в което слушател изразява изненада от модерната българска музика, звучаща в ефира.

Ако можеше да съживи един момент от миналото, Радославова би се върнала към началото на късовълновите излъчвания. В архивите се пазят стотици писма от Европа, Северна Африка, Сирия, Мароко и Съединените щати – свидетелство за силата на сигнала и за връзката със слушателите.

"Аз например бих се върнала пак назад към миналото тогава, когато неуверени в своето техническо ниво, българите са се старали да имат излъчвания на къси вълни, но техният труд е бил удовлетворен от стотиците писма, които са пристигнали… Обикновено там се дават точни сведения за това как се е чувало – кристален звук, по-добре от някои местни радиостанции."

Днес технологиите са други, но мисията остава. Радио България продължава да разказва за страната ни пред света, а в Музея за история на радиото се съхранява не просто техника, а живата памет на поколения професионалисти – от инж. Минко Топалов и Коста Адамов до десетки редактори, преводачи и говорители, оставили своя глас в ефира.

Защото, както личи от думите на Антоанета Радославова, звукът не изчезва. Той остава – като културна памет и като общност, създадена отвъд разстоянията.