Жан - Батист Андреа: Обществото критикува мечтателите, докато те не успеят

Разговорът ми с френския писател Жан – Батист Андреа започна с извинение. Към всичките му български читатели. Миналата година Жан е имал планове да пътува до България, но събитията не се развиват по план.

Обещава обаче, че скоро ще дойде у нас, за да поговори с читателите и българските му издатели от чиято работа не крие очарованието си. Тогава ще ни представи на живо две книги. "Да бди над нея", която вече всички обичаме и "Сто милиона години и един ден" – хронологично – втората му издадена книга.

"От четирите ми книги, тази сякаш най-много разделя мнението на читателите. Според мен, това е така, защото много хора не се интересуват от типа пейзаж, който може да ни предложат планините. Някои се страхуват от студа и височините там. Вторият елемент е може би това, че хората гледат на романа ми като история за мъже. Като едно повърхностно приключение в опасните планински снегове. Никога не съм гледал на „Сто милиона години и един ден“ като на толкова мъжкарска история. Да, има го момента с липсата на женско присъствие в сюжета. Но книгата е и за това – за отсъствието на жени в живота на героите ми. Осъзнавам обаче, че началото би могло да отблъсне дамите – читатели. То изглежда като приключение на учени в планините. Така читателките решават, че сюжетът е просто скучна мъжка история. А това не е така."

Планината е в центъра на сюжета в "Сто милиона години и един ден". Питам го дали често се вдъхновява от нейната природа.

"Обожавам планините. Ако не беше така, нямаше да напиша тази книга. Създавам истории само за онези неща, които познавам добре. Това ти позволява още в началото да започнеш да пишеш за най-важното свързано с обекта на сюжета ти. Никога не излизаш извън рамките на темата за която пишеш. Познавам и обичам планините. През всеки сезон. Спомням си, че веднъж организирах преход през зимата. Бях с палатка в снега, на минус 20 градусови температури. Тогава дори не съм помислял за тази книга, но когато дойде времето да пиша какво е да се намираш насред снегове, високо в планината, този опит се оказа много ценен. Успях да пресъздам какво чувстват героите, как възприемат обстановката около тях. Как светът им се смалява, но в същото време усещанията им се изострят."

Главният герой в "Сто милиона години и един ден" – палеонтологът Стан, поема на преход в Алпите, заедно със свои колеги. Целта – да направят грандиозно откритие, което би могло да ги надживее. Самият Жан – Батист Андреа се занимава с Палеонтология известно време.

"От много малък исках да бъда писател. Родителите ми, обаче, макар и да ме обичат много, бяха уплашени, че няма да си намеря добра професия, заради тази моя мечта. Казваха ми – не можеш да бъдеш писател – това не е истинска работа. Те четяха доста и въпреки това постоянно ми повтаряха как да си писател не е сериозна професия. И така, в един момент, за няколко години, избрах да се отдам на Палеонтологията. Макар и да не бях много добър с науките в училище. Когато завърших, започнах да уча и Геология. След две – три години осъзнах, че все още искам да бъда писател. Защо обаче избрах Палеонтологията? Осъзнах, че причината се корени в това, че писателството и палеонтологията са едно и също. Те са професията на разказвача. Този тип учени ни разказват историята на човечеството. В това има нещо много романтично, почти свръхестествено. И, все пак, е наука. Предстоят още много открития около които витаят мистерии. Фантастично е. Именно това ме привлече към работата на палеонтолога."

Опитът на Жан в Палеонтологията се оказва много важен за "Сто милиона години и един ден".

"Да, мисля, че стана точно така. Докато пишех историята се върнах към книгите, които четях като 14 годишен. Все още ги пазя. Прегледах ги, за да съм сигурен, че не бъркам дати или други подобни факти в книгата си. Въпреки че романа ми не е научна книга за Палеонтологията. В Палеонтологията много ясно се вижда как науката и фактите се миксират с нещо магично. Науката има нужда от магия. Това е важна част от нея. Начинът по който си представяме нещата преди да разберем дали са лъжа или истина. Всичко започва с идеи. Трябва да има повече креативност в науката. В Палеонтологията това се вижда много добре. То се оказа перфектната рамка за това един рационален човек, като мен, да забележи магията."

В "Сто милиона години и един ден" главният герой Стан тръгва по следите на легенда за огромен динозавър. Единственото, с което разполага е кураж, няколко верни другари и разкази на объркани очевидци.

"Обществото критикува мечтателите, докато те не успеят. Има един момент в книгата, в който Стан казва: Всички те наричат глупак, докато не постигнеш целта си. За да бъдеш визионер се изисква кураж. Ентусиазмът, въображението и страстта не са достатъчни. Основното качество за успех е куражът. Ти си единственият, който вижда целта си, когато заявяваш, че искаш да си писател, артист, каквото и да мечтаеш да правиш. Нужен ти е кураж, за да се изправиш пред обществото. Всички останали, дори и онези, които те обичат в някакъв момент ще ти кажат: стегни се, това е невъзможна мечта, тя е само в главата ти. Един ден обаче ти успяваш да накараш и останалите да погледнат през твоите очи. И се превръщаш в герой. Цялото щастие в живота ми идва от това, че в крайна сметка започнах да работя това, което обичам. Трябваше да се боря, за да бъда писател. Имах нужда от кураж, тъй като се борех с всички. Дори и с онези, които ме обичат."

Възможно ли е грандиозната обща цел да помогне на личността да се възстанови от болките на миналото?

"Може да им помогне, а може и да се окаже много грешно решение. Не се опитвам да давам уроци. Човек може да изгори в едно такова мащабно търсене. Виждаме как много хора на изкуството се самоунищожават, макар и да са много успешни. Намирам тази тема за много, много интересна. Когато си креативен човек ти имаш много енергия в себе си. Част от нея е тъмна, друга – не. Трябва да се научиш да я контролираш. Много от нас се питат в някакъв момент дали креативността е свързана с мрака по някакъв начин. Трябва ли да поддържаме тъмните кътчета в себе си, за да създаваме успешни произведения? Непрекъснато си задавам този въпрос. Моят отговор е не – дори и талантът ти да започва от тъмно място, трябва да си позволиш да израснеш. Творчеството може да те отведе към светлината. Но и към унищожението. Тази книга е за преследването на мечтите. Но не по онзи светъл, добронамерен начин. Това не е книга за това как някой се превръща в собствения си герой."

Жан – Батист Андреа превръща втория си роман в битка между човека, вътрешния му свят и фаталната красота на планината. В началото, тази история е носила категоричното заглавие "Динозавърът".

"Всъщност, това бе работното заглавие. Във Франция обаче читателите са предимно жени. Това ме побърква. Опитвам се да накарам мъжете да четат книги. Реалността обаче е такава – много жени – читателки ще видят заглавие „Динозавърът“ и ще си кажат – това е история за малки момчета. А и сюжетът не е точно за динозаври. Той е посветен на приключението, на личното пътуване към съзнанието на Стан. Това се развива насред красив, но опасен планински фон. История за приятелство и порастване. "Динозавърът" просто не беше правилното заглавие."

Героите на "Сто милиона години и един ден" се оказват похитени от самотата.

"Харесвам самотата. Макар и малко хора да я възприемат. Разбирам това. Но аз работя нещо, в което трябва да съм много концентриран. Тази професия е и малко егоистична. Свикнал съм със самотата и търся определена нейна форма. Планината ми я дава. Говорихме си за планински преходи малко по-рано в интервюто. Когато вървиш в планината скоростта няма значение. Сам си и можеш да си позволиш да забавиш темпото. Планините ти помагат да го направиш, макар и времето да бърза непрекъснато. Не бих могъл да спра тези разходки. Те ме връщат към четенето и цененето на времето. Мога да погледна в себе си, а и около себе си. За мен природата и планините са нещо мистично – форма на божество. Както и да го наречем. Без значение от вярата. За мен планините са форма на божественост."

Насред планини и легенди, Стан и останалите герои от "Сто милиона години и един ден" ще трябва да се сблъскат и с болките на своето минало. Онези, които дълго са крили много дълбоко в себе си.

"Когато умът ти вече не е подвластен на цялата скорост и шум на настоящето, накъде поглеждаш? Наоколо е много красиво, но в един момент ще трябва да се срещнеш със самия себе си. Това е красотата на планинските преходи. В един момент се превръщат в медитация. Нямаш избор. В един момент трябва да се срещнеш с онова, което си пропускал. Това, което се случва със Стан в книгата е, че колкото повече се издига в планината, все повече потъва в своето минало. Опитва да раздели възрастния мъж, който е, от детето, което е бил. Никой обаче не е способен на това. Няма как да разделиш възрастния от детето вътре в себе си. Все едно да отделиш листото от корена на дървото. Това няма смисъл. Коренът на нашето съзряване е в детското ни минало. Това са различни форми на енергия. Мисля, че това научава Стан, горе в планините – че всеки един от нас е енергия."

Чувал съм, че втората книга за един автор е по-важна дори и от дебютния роман. За Жан – Батист Андреа тази втора книга се оказва "Сто милиона години и един ден". Питам го – наистина ли е било такова предизвикателство търсенето на идея, която да последва литературното му начало?

"В момента в който приключа една книга започвам да се чудя как съм се справил. Всеки нов роман за мен е като първи. Винаги е еднакво трудно. Не става по-лесно. Това е много досадно, всъщност. Не се насилвам, за да разбера накъде да поема, когато една книга се е оказала успешна. Радвам се, че за втората си книга „Сто милиона години и един ден“ направих нещо коренно различно от първата. Тя ме срещна с много нови читатели. Макар и да изгубих някои. Те си мислеха, че ще пиша истории, подобни на първия ми роман отново и отново. Разочарованите от мен читатели въобще не разбираха какво се опитвам да кажа в написаното. Онези обаче, които разбраха какво искам да разкажа в първата си книга, те харесаха и втората. Последваха ме и ме подкрепят и до днес. Мисля, че е добре да създаваш творби, които, поне на повърхността са много различни една от друга.

След книгата „Сто милиона години и един ден“ написах „Дяволи и светци“. И след втората си книга се запитах – за какво да пиша сега? Има една фаза между книгите, в която не пиша. В момента съм в подобно състояние. Чудя се дали изобщо някога ще напиша нова книга. И изведнъж, един ден, нещо се случва, в ума ми започват да се гонят идеи. Те или се обединяват в един общ сюжет за книга или пък ми показват нова история, различна от тях, по чиито следи тръгвам. Творчеството е като малък софтуер някъде в ума ти. Той работи дори когато не мислиш за него. Всеки писател работи по различен начин, но при мен е така. За „Да бди над нея“ не бях писал година и половина. В един момент гледах филм на Паоло Сорентино. Онзи за Берлускони – казва се „Те“. Все пак, книгата ми се развива в Италия. Една идея ми даде друга. В един момент открих мистерията на финала на „Да бди над нея“. Обърнах се към жена си и казах: Мисля, че вече имам идея. Отне ми десет месеца, за да сглобя цялата история."

От литературата – към киното. Питам Жан – Батист Андреа за филмовата версия по романа му "Да бди над нея", по която в момента се работи.

Режисьорът в момента работи по сценария. Творец, когото много харесвам. Нямам право да кажа, поне засега, кой е. Много талантлив е, но мисля, че не е добре познат в България. Много съм въодушевен. Оставил съм работата на продуцентите, аз съм просто зрител. Те продуцираха втория ми филм. Книгата е в много добри ръце. Ще бъда в публиката, както, надявам се, и моите читатели в България."

В определен период от живота си френският писател Жан – Батист Андреа е режисьор и сценарист.

Припомням – в предишното ни интервю разказа за работата си с актьори като Дейвид Шуимър и Саймън Пег. Какво обаче го отказва от филмовата индустрия? 

Френският писател Жан - Батист Андреа: Не бива да се отказваме от едно по-добро общество

Жан – Батист Андреа неслучайно е носител на най-високите отличия за литература в страната си. Защото към всеки свой герой, той подхожда с разбиране и любов.

"За мен е важно да разбирам всичките ми герои. Дори и лошите персонажи. Ако нямам чувства към тях, те не са добре измислени, нали така? Те са като картонени фигури, фалшиви злодеи. По този начин няма как да се получи. Трябва да им съчувстваш. В третата книга „Да бди над нея“ имам някои наистина зли персонажи. Има техни качества, погребани под мрака в тях, които харесвам. От друга страна - ако погледнем към главните ми герои, за мен е важно те да имат и тъмна страна. Не искам да са светци. За „Да бди над нея“ някои читатели коментират, че Мимо е просто нетърпим. Че е пияница и взима грешните решения. Кой от нас обаче взима правилните решения всеки път? Не познавам такъв човек. Със сигурност това не съм аз. Читателите, които ми казват това нямат представа защо пиша историите си. Аз описвам героите си като истински хора. Искам те да оживеят пред мен. Като истински приятели. Те не са перфектни."

Несъмнено, Жан е работил по този начин и с героите в своите филми. Сред заглавията на които е режисьор и сценарист са продукциите Dead End и Big Nothing. Намира обаче своето истинско призвание в писането на романи. Кои са онези фактори, които го убеждават окончателно да обърне гръб на филмовата индустрия?

"Тук ще бъда малко груб. Мисля, че на повечето хора в голямата филмова индустрия, ако им покажеш страхотен филмов проект, няма да му обърнат внимание. Индустрията е жива единствено заради малките хора, които работят в нея и успяват да видят нещо във великите идеи и да реализират поне някои от тях. В литературата, мисля, че повечето издателите, които получат добра книга, ще я познаят. Все пак, по-евтино е да издадеш книга, отколкото да направиш филм. При филмите ми беше писнало да се занимавам с хора, които нямат идея какво означава отличен проект. Това е много объркващо. Често ми се е случвало да предлагам чудесен филм, за който съм сигурен, че ще изкара пари и съм бил посрещан от хладна реакция. След което виждам ужасни резултати във филмите, в които индустрията инвестира. Но, да бъдем по-положителни – ако напишеш добра книга е много лесно да я издадеш. Трудното е да я напишеш. Ако го направиш – имаш голям шанс да я видиш на пазара. Но дори и да напишеш добър сценарий за филм – ще трябва много дълго да се бориш, за да го реализираш. И това е най-възпитаният начин по който мога да го кажа."

За прогреса и времената, в които живеем. Жан – Батист Андреа поглежда и към реалността, в която един писател създава своите сюжети. Борим ли се за по-добър свят, въпреки кризите?

"Да, мисля, че ние сме длъжни да се борим за по-добър свят. Основният проблем, който забелязвам е пренасищането с информация.

Хората в днешно време си създават една изкривена версия на реалния свят. Не виждат това, което всъщност е пред очите им. Виждат само мрака."

Ако попиташ човек на улицата за условията в които живеем, той ще ви отвърне – това е най-лошият свят, в който човечеството е съществувало. Това е толкова грешна представа. Казвам ви – времената, в които живеем, всъщност, са едни от най-добрите.

Да, времето е пълно с кризи, но те са изкуствено преувеличени от прекомерното излагане на лоши новини. Така мозъкът става податлив на тъмнината. Спира да вижда светлината и хубавите неща около нас. Хората трябва да учат история. Ако четеш книги от 80-те или гледаш филми от този или от друг период и внимателно слушаш хората в тях, ще разбереш, че във всеки период хората говорят едно и също. И тогава е имало проблеми с икономиката, войните, несигурността за бъдещето. Преди 10, 20 или повече години, тези проблеми също са били валидни. В началото на 80-те или 70-те човечеството е било много близо до това да бъде унищожено от атомна бомба. Сега гледат на това време сякаш е златен век. Има няколко проблема – единият е образованието, другият – прекомерното ползване на социални мрежи. Трябва да отстъпим и да обръщаме по-малко внимание на потока от информация, който ни залива.

Да, тепърва ще прогресираме. Защото се учим от кризите. Ставаме по-добри. След което забравяме как сме се усъвършенствали по този начин и правим стъпка назад. Това, което има значение обаче е, че сме направили стъпка и половина напред.

Винаги прогресираме с тази оставаща половин стъпка. Това също е развитие."

Френският писател Жан – Батист Андреа в откровено интервю за „Понеделник вечер“. Посветихме го на романа му „Сто милиона години и един ден“, на дързостта на мечтателите, на истините за днешния ден.

Интервю на Иван Русланов с Жан - Батист Андреа за "Понеделник вечер".