Проф. Стоян Ставру: Мирът е усърдие: едно постоянно усилие

За "негативния" и "позитивния" мир, дипломатическите средства в съвременен контекст, както и за културните наративи като алтернатива на войната говори в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" проф. Стоян Ставру, специалист по философия на правото.

В сравнение с блясъка на войната, особено в контекста на новите войни и техните измерения, мирът изглежда като доста семпла тема – сякаш не привлича вниманието, не е интересна, а в известен смисъл е и нещо, което не разбираме. Какво всъщност е мирът? Когато говорим за мир, обикновено имаме предвид липсата на война, липсата на сражения, на насилие – т.нар. негативен мир. За повечето хора, а и исторически, мирът възниква именно като такава концепция.

Намерението при мисленето за войната е да ограничим страданията, да намалим нейния мащаб и, ако е възможно, в един момент да я избегнем. Има множество опити, включително литературни, да се мисли за това, но в крайна сметка мирът остава негативно понятие, което просто изключва войната. И винаги когато говорим за мира през такава концепция, ние всъщност говорим за войната – казваме "не-война". Няма как да избягаме от войната, ако разглеждаме мира единствено като нейна противоположност, като отрицание. Това е т.нар. "негативен мир".

Единственият начин да се откъснем от войната и да започнем да говорим за мира сам по себе си е да преминем към различна концепция – позитивния мир. Това е ход, направен през 60-те години от Йохан Галтунг в Осло – изследовател, който се занимава с т.нар. Peace Studies, изследвания на мира. Той казва, че трябва да стигнем до позитивно понятие за мир. Какво означава това? Означава да го откъснем от войната и да разберем, че мирът не е просто отсъствие на война, а създаване на справедливи социални структури и условия за човешко развитие. Тоест да създадем свят, в който можем да се самоактуализираме и да живеем заедно – не въпреки или след конфликтите си, а заедно с тях. Тогава вече имаме понятие за мир, което е универсално и обхваща всичко онова, което не е война, но не просто като нейно отрицание.

Когато говорим за война, ние неизбежно говорим и за мир, но опасността е тази универсализация да обезличи мира до всичко, за което говорим. А това не е така. Мирът е онова, което осигурява трансформиращ ефект на конфликта – така че той да не се превърне в насилие, тоест във война. Мирът не означава еднаквост, не означава споделени възгледи за бъдещето, а означава конфликтът между нас да бъде трансформиращ, вкаран в рамки, които го институционализират и правят възможен разговора въпреки различията, независимо дали конфликтът е "решен" или не. Защото решаването на конфликта често води обратно към война – това е ултимативното решение, което историята многократно е показвала. Но конфликтите никога не се решават окончателно – следва следващата война, следващият сблъсък. Историческият ни начин на мислене, за съжаление, е именно такъв: верига от войни. Мирът е процес. Той е практика. Той е усърдие – едно постоянно усилие.

Привидният мир и моралното клише

Бих казал, че дипломацията е част от концепцията за негативния мир. Тя има за цел да ограничи войната. Ако погледнем практиката на връчване на Нобеловите награди за мир, ще видим, че в първите десетилетия – до Втората световна война, около 40–50 години – наградите се дават основно на дипломати. Тоест дипломацията е била възприемана като решението на войните. Но тя не ги е решила. След Втората световна война става ясно, че нещо друго трябва да се намеси, за да се справим с проблема на войната. Започва да се оформя концепцията за позитивния мир. Появяват се човешките права – инструменти, чрез които хората могат да живеят съвместно в общ, споделен свят. Днес правата на човека продължават да бъдат централни. Макар че Нобеловите награди вече се дават на много по-разнообразни групи, често те отиват при защитници на човешките права – хора, които са успели да дадат гласност на малцинства, които исторически винаги са били от едната страна на конфликта и са страдали най-много от войните.

Вижда се как дипломацията постепенно отстъпва пред други средства. Когато видя дипломация, която "войнствено" защитава мира, аз виждам история. Когато искам да видя истински мир, разчитам на много повече недипломатически средства. Какви са те? Те имат икономически измерения – равенство, равен достъп до определени блага. Имат социално-политически измерения – справедливост, справедлив ред, в който живеем и удовлетворяваме потребностите си. Имаме способности, имаме нужди, които искаме да реализираме. Ако една държава ми осигури тези условия, защо бих водил война? Каква би била причината да се прибягва до дипломация?

Може да има медиация в конфликти, може да има процедури за тяхното управление, но без "окончателно решение" – защото знаем какво означава това исторически. Има и културни инструменти, които според мен са най-важни – наративи, които правят благоденствието алтернатива на войната. Нещо, което ни позволява да забравим самата тема за войната. Ако говорим за благоденствието на едно съвместно съществуване на различни хора, каква е причината да говорим за война или да търсим дипломация? Дипломацията означава, че вече сме изпуснали позитивния мир. Че сме стигнали до една редукция — до минимума, необходим, за да запазим съществуването си. Това е въпрос на оцеляване, когато говорим за дипломация. Тя не е универсално решение.

Цялото интервю на Васил Балев с проф. Стоян Ставру може да чуете в звуковия файл.