Миналото между история, пропаганда, емоции и разделение

В предаването "Аларма" с трима изтъкнати историци обсъждаме разбирането на обществото за историята и защо 3 март от години е огледало на дълбоки разделения.
Разговаряме за сблъсъка между фактология и емоция, за пропагандата и незнанието като инструменти за манипулация.
Говорим за нуждата от един нов прочит за миналото, който да не позволява да бъде използван за разединение.
С гостите обсъждаме не просто коя дата е подходяща за национален празник, но и как да открием идентичността си и какъв образ искаме да утвърдим като общество.

• доц. д-р Светослав Живков, преподавател в Историческия факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски" с научни интереси в областите: нова българска история – политическа система; политически партии, икономика, избори и изборно законодателство.

• д-р Евлоги Станчев, главен асистент в Института за балканистика с Център по тракология към БАН. Има бакалавърска степен по история от Софийския университет, и две магистърски степени – по "История на Евразия, Русия и Източна Европа" и "Етнология и културна антропология", с докторска степен по "История на Русия";.

• д-р Димитър Атанасов, главен асистент в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей - БАН, автор е на многобройни научни публикации и изследвания в областта на балканската история и на употребите и злоупотребите с разказите за миналото.

Доц. д-р Светослав Живков:
"Дали трябва или не трябва 3 март да е националният ни празник, разбира се, е въпрос на дебат. Идеята за национален празник е той да обслужва нас: нашето съвремие, нас като нация и като общество, а не толкова да е някакъв спомен за миналото.
Всички знаем, поне историците знаем, че Сан Стефанският договор от 3 март е мъртвороден договор. Той е нещо средно между примирие и мирен договор, защото един месец по-рано, има примирие, а в последствие имаме следващата година мирен договор - цариградският – от 79-та година.
С това не казвам, че ние непременно трябва да празнуваме Сан-Стефанският договор като национален празник.
Казвам, че трябва да търсим в по-друга посока аргументи.
Основното за мен е дали националният празник сплотява българската нация, или не я сплотява.

Патриотизъм има от античността – това е любов към родното, родния град, родното село, просто родното, родната къща и т.н. Национализмът е малко по-модерен феномен. Той е до голяма степен надлокален, надрегионален, имагинерен. Но това, което виждаме като конфронтация в нашето общество, включително и по темата 3 март, показва, че ние имаме проблем с нашата национална самоидентификация.
Дали сме националисти или не сме националисти, това е друга тема.

Дали национализмът в 21 век има място или няма място, е дълга тема. Това, което може да кажем обаче ясно е: Не може човек да е националист и същевременно да вее руски знамена. Това не е никакъв националист. Той може да си вярва, че е националист, или че някой го излъгал, че е националист, но той не е. За съжаление това не са единици хора – тези хора разбират национализма като някакво преклонение към чужда страна. На тези хора искам да кажа, че знамето на руската империя е било бяло, жълто и черно."

Д-р Атанасов:
"Важното е не ние каква фактология ще почерпим и какво ще изкопаем за конкретно историческо събитие, а как ще го разкажем. По какъв начин ние ще успеем да го пакетираме с такъв разказ, че то да обслужи нашето съвремие. Защото на базата на документите, на базата на онова, с което разполагаме в архивите, в спомените на съвременниците и в историческите източници, ние можем да разкажем всичко.

И има възможност това всичко да бъде както най-черното събитие в световната история, така и бялата лястовица в нашето минало. Въпросът е ние какво искаме да извадим от него и как този разказ би могъл да обслужи нашето съвремие. И тук не опираме до въпроса историята слугиня ли е на съвременната политика.

Историята всъщност е легитимация. Историята е онази реторика, с която ние успяваме да заявим кои ценности от някогашното припознаваме и днес.

От тази гледна точка няма никакво съмнение, че разказът за 3 март е много сериозно зацапан от всякакви идеологически влияния.

Първото условие, на който, според мен, трябва да отговаря един национален празник, това е той да сочи навътре към самото общество и да показва него самото като важно.

Докато ние търсим такъв национален празник, чийто разказ е отправен някъде навън, без значение накъде - на изток, на запад, на север, на юг или към центъра на Земята или към Луната, този разказ, докато не бъде наш собствен, докато ние чрез него не утвърждаваме собствената си значимост по един некомплексарски, по един смислен начин, дотогава всъщност ние сме обречени непрестанно да теглим в различни посоки.
Не напразно вкарвам тази доза сарказъм, за да се види в крайна сметка, че това е парадокс - ние опитваме да огледаме себе си в националния празник, който обаче не сочи към нас самите. Ние поглеждаме огледалото сутринта в банята и виждаме в него комшията. Да, колкото и парадоксално да звучи, доведено наистина до предела си, това средство за наша собствена идентификация, изглежда точно така.

Докато ние не видим себе си и не видим онзи образ, с който желаем да общуваме – не видим онзи аз, който ни харесва, ние сме обречени непрекъснато да се опитваме да късаме парчета от обществото заради това, че другите не изповядват нашата гледна точка."

Д-р Станчев:
"Тук е важно какво се казва в обществото, сред всички граждани.Като говорим трябва ли 3-ти март да бъде национален празник, ние много добре трябва да знаем историческия контекст около самата дата 3 март 1878 година. Прави ми впечатление, че масово българите не знаят много важни факти около подписването на Санстефанския договор.

Все пак Санстефанският договор, като всяко едно историческо събитие, се базира на факт. Само, че този факт, е опакован в страшно много емоция.Тъкмо емоцията пречи на някои по-неудобни, но също исторически факти, да бъдат ясно разпознати от българското общество. Например, най-основният: Руската империя, тогавашна царска Русия, не е имала абсолютно никакви намерения да създава голяма, независима и най-вече самостоятелна във всяко едно отношение балканска държава.

Руската империя не само че не е имала такива искрени намерения, алтруистични, както се представя на едно емоционално равнище. Руската империя е имала договорни отношения, още преди Сан-Стефанския договор, че тя няма да допусне възникването на такава държава. Става дума за Райхщатското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г., които значително предхождат Санстефанския договор.

Съвършено вярно е, че Санстефанска България е една мъртвородена концепция.Но тя впоследствие е облечена в страшно много емоция, която се чувства и до днес.
Още през 1878 година българите посрещат концепцията за една голяма и обединена България с изключителна еуфория.

Трябва да си отговорим на въпроса какво търсим ние в един национален празник. Дали търсим институционалното изграждане, тогава денят на Търновската конституция би бил подходящ. Дали търсим нашата тотална политическа независимост - тогава 22 септември. Или преди това 6-и септември деня на Съединението. Всички тези дати са подходящи от гледна точка на това, че са  българска инициатива. И постижение.

Доцент Живков:
"Аз съм абсолютно съгласен, че в днешно време 3 март се експлоатира от путинската пропаганда по един абсурден начин. Дори в късния комунизъм 3 март беше експлоатиран.
Но защо се утвърждава като някакъв важен ден в нашия церемониал: 3 март символизира целокупността, този идеал обсебва българското общество в годините след Освобождението.

Македонският въпрос също е свързан със Санстефанския проект.
Не толкова Тракия, Одринско, а най-вече Македония. Това е въпросът, който наистина осмисля ежедневието, ако не на всички българи, то поне на представителите на елита в България – на по-просветената част от българската нация. Поне до Балканските и до Първата световна война, това е фокусът – Сан Стефано не като фактология, а като идея.

Незнанието на историческите факти служи за злоупотреби.
И то не толкова фактите за 3-ти март и дипломацията около него, а приравняването буквално на руската дипломация и на руската държава от онези години с днешната руска държава. Нищо общо нямат.
Русия по времето на Първата световна война и на Наполеоновите войни няма нищо общо с онази Руската империя.Днешната Русия пък е повече свързана със Съветския съюз. А това, което виждаме в момента, си е чист опит за възраждане на съветския империализъм.

През 90-те години нямахме никакъв проблем с 3-ти март.
Когато беше решено да бъде национален празник, нямаше практически никакви спорове и дебати, имаше консенсус, защото ние излизахме от един тоталитарен комунистически режим и 9-и септември трябваше да бъде заменен с нещо.

Проблемът с 3-ти март се появи в първите години на 21-ти век, когато режимът в Русия и неговите пропагандни канали започнаха да се опитват да възстановяват своето позагубено влияние в България и изобщо на Балканите. И съответно започнаха да използват 3-ти март изключително агресивно в своята пропаганда. От тази гледна точка съм на мнение, че 3-ти март не изпълнява функциите си.Но да го зачеркваме като символ мисля предвид десетилетия отбелязване на празника, че не е състоятелно и не е редно."

Д-р Евлоги Станчев:
"Честванията на 3-ти март на връх Шипка, на паметника на свободата, преди години представляваха наистина празнични събития, които не предизвикваха по никакъв начин спорове. А днес ние виждаме една съвършено различна картина - от началото на руската война срещу Украйна през 2014 г., а и особено сега с навлизането на пълномащабната фаза на войната, тогава започнаха чувствително да нарастват руските знамена на Шипка. Това преди не се наблюдаваше, през 90-те години нямаше руски знамена. Това показва вече, че тук празникът изпълнява ролята не на общонационален ден на памет, а по-скоро политическа идентификация.

И точно незнанието на хората е използвано абсолютно съзнателно, с цел монополизирането върху тези исторически събития, и тяхното превръщано в политически актив от днешната пропаганда на Путинова Русия. И точно това според мен е изключително опасно, защото показва много силно и все по-нарастващо разделение в обществото около нещо, което е много централно за него.
3-ти март, за мен, категорично не изпълнява по никакъв начин функциите да бъде обединяващ национален празник на българската нация.

Обаче, от друга страна, неговото тотално отричане, тотално зачеркване ще продължи още повече вече започналия процес на неговата тотална русификация – това на практика вече се приема като руски празник. А Шипка се приема като руско място.
Това означава част от националната памет на българския народ, защото все пак това е и българска памет. В боевете не участват само войски на царска Русия. Участват и много българи.
Все пак това е българска памет. Ако тотално отречем 3 март това означава българската памет да бъде изрязана и да бъде предоставена на тепсия на съвременната Путинова пропаганда.

Към този проблем трябва да се подхожда изключително деликатно, към емоцията трябва да се подхожда прагматично и рационално. Това трябва да се постигне чрез изключително ясна и последователна програма на просвещение на българските граждани. Въобще целият исторически контекст трябва да бъде общоизвестен."

Д-р Димитър Атанасов:
Поне от десетилетия отношението на българите към историята е като към свещена крава - историята като разказ, който ние трябва да рецитираме като стихотворение и да не променим нито една запетайка в него. Историята не е това.
Историята представлява и още, и още.
И колкото и да знаем за определено събитие, личност, процес, или територия, ние винаги имаме и още да научим. Историята винаги е и още.

И от тази гледна точка националният празник, свързан по някакъв начин с миналото, винаги може да бъде и още, и винаги може да бъде и друг. Винаги има алтернативи.
Винаги можем да заявим, че до днес е бил този, но той вече не ни отговаря и ние можем да го сменим. Има държави, които го правят и то много успешно.
Говорейки за родолюбие и патриотизъм, нека напомним, че хората не живеят само с миналото си.

А отношението към миналото, като към паметник, като към нещо, към което ние трябва само да се прекланяме и по никакъв начин да не го осмисляме рационално, идва тъкмо от това - от търсенето на някакви психотерапевтични убежища в миналото, когато ние сме били велики, пък днес, видите ли, не сме толкова велики.

Всъщност, ние трябва да си зададем първо въпросите: "Днес какво искаме да направим с обществото, в което живеем? Как да направим така, че в българското общество хората, които не живеят в него, да пожелаят да го направят? Как да направим държавата си привлекателна и повече хора да идват и да се заселват в България, отколкото тези, които си отиват?"

Между другото, по данни на националната статистика, миналата година повече хора са се заселили в България, отколкото са си отишли. Така че, колкото и да си представяме, че живеем зле, всъщност положението, в което се намираме, бавно се подобрява. Искаме да е по-бързо. Вероятно, може и по-бързо, но не и с магическа пръчка.

Какво можем да направим наистина за това човек, който е дошъл в България и който не е знаел български допреди 3 месеца, да слуша химна и да изпитва тази емоция, която изпитваме ние, намиращите се тук.

Патриотизмът е емоция. В родолюбието ние чуваме този компонент любов. Той, често пъти, е ирационален.
Именно за това ние няма да победим тези разкази, свързани с външните сили и с това колко сме велики, защото Русия е дошла да ни освободи и това ни е придало важност: голямата империя е видяла малкото парче на картата.

Ще получим тази важност в момента, в който си представим какво днес ние бихме искали. Как бихме желали да си построим обществото. И тогава ще си дадем сметка, че онези, които се опитват да дойдат отвън, без значение дали искат да ни поробят, дали да ни освободят, каквото и да било, биха могли да го направят само в рамката, в която ние зададем, в която ние позволим това да се случи.
Щото ние сме тези, които определяме условията тук.

Често пъти чуваме доводи от сорта на: "Ние сме една много малка пионка, ние сме абсолютно незначителни, на картата ние не се виждаме".
Напротив, ние трябва първо да видим на картата себе си и като се погледнем в огледалото да не виждаме точка, а да виждаме истинския си образ с релеф.

Да получаваме информация за себе си такава, че тя да ни дава възможност да се харесаме. Едва тогава ние бихме могли вече да започнем да преосмисляме отношението си към историята.
От тая гледна точка мисля, че една добра начална точка към това осмисляне на историята би бил 16 април – датата на приемането на Първата българска конституция.
Приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 е моментът, в който България вече започва да съществува като институционален организъм.
Тази непопулярна дата ни дава възможност да започнем да изграждаме популярния разказ почти от нулата. И да избегнем всички тези зацапвания, които имаме на всички останали дати, които тъй или иначе далеч не са консенсусни."

Доцент Живков:
"Датата на националния празник трябва да е консенсусна. Ако огромна част от българската нация иска 3-ти март, нека да е 3-ти март. Но разбира се, нашата работа на историци, е да очистваме този 3 март от фалшовете.

Може би 24 май е най-подходяща за нашето време, защото наистина имаме консенсус, поне за момента. Иначе подкрепям 16 април, но датата е безкрайно непозната за българите. А в случая не става дума само за Конституция, а за това, че Търновската конституция е една от най-модерните Конституции за XIX век. И ние с право се гордеем, че имаме такава, и че тя е българско дело."

Цялото интервю на Ася Чанева с доц. д-р Светослав Живков, д-р Евлоги Станчев и д-р Димитър Атанасов може да чуете в звуковите файлове.

В първия звуков файл ще чуете и анкета, събрала мнение на граждани относно разликите между патриотизъм, родолюбие и национализъм.