Проф. Маргарита Младенова: Има ли плът зад понятието "общество"? Според мен няма

За финансирането на сценичните изкуства у нас, цинизма на т.нар. "политически елити" и смаляващата се роля на изкуството в съвременните общества говори в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" проф. Маргарита Младенова, театрален режисьор, преподавател и директор на ТР "Сфумато"

Методиката за финансиране

Този нечуван и невиждан формат за финансиране на държавните театри се състои в това, че се субсидират приходи, а не дейности – за разлика от навсякъде другаде. Още през 2011 г. беше някак си ясно, поне за мен, че това ще доведе до аномалии. Както и стана. И не съм спряла – и публично, и в интервюта, и в срещи, понякога срещи на директори, при поредния министър на културата и така нататък – да настоявам за тази промяна и да правя анализи на сегашната методика, защото тя вреди.

Сега вече се стигна дотам, че от нея пропищяха и големите театри, заради които тя беше създадена всъщност. Повечето театри са на минус. На минус са и тези, които по методиката би трябвало да са на плюс. Системата вече е страшно вредна за всички, но тя се състоя толкова много години на гърба на един куп по-малки театри, които според мен изнесоха цялата театрална продукция и аномалия на гърба си.

Тенденцията в изкуствата

Феноменът на творбата, независимо дали е представление, картина, музикална творба, написан текст, стоеше в мерките на обществото на абсолютно друго ниво. И стоеше, както е при всички авторски изкуства, персонално, личностно. Сега въобще не е така. Сега има някаква чиновническа – като манталитет – диктатура. Не знам доколко тя е специално политическа, партийна или въпрос на пристрастия. По-скоро е някакво смаляване на пространството и значението на живите изкуства в обществото. Театралите, в резултат на всички тези проблеми – защото се превърнахме в чиновници – не спираме да смятаме, да правим отчети. В това сякаш се затваря цялата работа и няма никакво значение кой какво прави, какво качество има. Значение имат единствено приходите и публиките. Това съсипа много физиономичност, неповторимост на креативните идеи и според мен забави развитието на много млади театрали в България.

"Политическите елити"

Вече даже няма демагогия, през която да казват, че работят в името на човека, а работят в свое име или за своите интереси. Това си става някаква естествена формула – за какво отиваш там, какво преследваш и как гледаш на човека. Гледаш с подозрение, гледаш на всеки като на потенциален крадец, убиец, мошеник и въпросът е кога ще го изловиш. Човекът е създаден някак си да бъде потенциално зло. И тази презумпция проникна в манталитета на българина по много пътища, нарочени или не. Да не говорим, че произведе едни ненормални проблеми – по количества дейности, институции, функции за контрол. Само това се чува: "няма контрол", "нека да има контрол". Ужасяващо е това за хора като нас, които са хуманитаристи и работят за това човекът да се чувства свободен и смислен, а не предварително виновен.

Диалогът

Може да се състои единствено и само ако има уважение към другото. Към различното. Респект не към моята, а към другата гледна точка. Уважение към нейната правота. И тогава – нека има спор, нека има различие – но този така наречен сократически диалог, на който се крепи абсолютно цялата възможност за каквото и да било равновесие или единство, отсъства. Аз нямам никаква илюзия, че ние ще се обединим и ще започнем да мислим еднакво. Не става дума за обединение.  А за поставяне на гледни точки и откриване на това, в което сме сходни помежду си, въпреки че мислим различно и правим различен тип театър. Това изначално пренебрежение към другото, тази монологичност – откъде дойде тая зараза, не знам. Ние не се слушаме помежду си, само "праскаме" монолози, както казват актьорите. Тя е знак, проявление точно на това, което Бодрияр казва – че всичко е разпаднато във всичко, трябва да се възстановят: цялостите, разликите, автономиите. Трябва да се започне отначало. Никакъв "френски ключ" няма да се намери, който да преобърне разпада не просто на обществения договор, а на самото общество. Аз не знам всъщност – освен като понятие – съществува ли това общество? Има ли плът това понятие? Има ли измерение още в действие? Според мен няма.

Ако ние сме творчески хора, ако сме правещи, а не такива, които само правят констатации, някакъв импулс ще се заинати във всеки от нас и ще тръгнем да се противопоставяме на всичкото. Резигнация, равнодушие, усещане за разпад – логически всичко това е така. Но аз мисля, че креативният импулс започва от "въпрекизма" – въпреки това, което е, въпреки тази вярна логика, въпреки констатацията. Аз страшно много разчитам на творческия импулс и неговата осъзнатост. Театърът не може – не през забрана, а по съвест – да остане в дребнотемието на селфи-спектакли, лесносмилаеми, клиширани.

Цялото интервю на Васил Балев с проф. Маргарита Младенова може да чуете в звуковия файл.