Етика на старостта: Между опита, страха, продуктивността и забавлението

От достопочтена до почти неудобна за гледане и показване – как се промени старостта и кое наложи възприемането ѝ като инженерен проблем? Това е темата на разговора във "Време за наука" с проф. Стоян Ставру в редовната рубрика "Часът на етиката".

В традиционните общества възрастните са носители на мъдрост, опит и знание, но това разбиране все повече изглежда като исторически модел, а не като нещо действително. Ако детството е етап, в който се инвестира с надеждата за предстоящия живот, старостта изглежда по-скоро като "остатък", в който възниква въпросът какво да правим, след като вече не можем да сме продуктивни.

В началото на разговора проф. Ставру очертава три възможни модела на регулиране на старостта. Първият възможен подход е свързан със "старостта на мъдреците" – с мястото на старейшините в управлението на обществата и предаването на опит и знания. Втората възможна посока на мислене е "старостта на работниците". В този случай старият човек остава продуктивен и бива разглеждан като допълнителен ресурс за икономиката, който допринася за обществото, с което "оправдава" своето съществуване. Третият модел е "рекреативният режим на старостта" – организирането в клубове по интереси, отдаването на социални контакти и забавления. Вместо да "оползотворяват" старостта, привържениците на този модел се отдават на "заслужена почивка". По думите на проф. Ставру това крие риск от "инфантилизация" на възрастните хора, които искат да потребяват развлечения, без да се ангажират с обществени и политически позиции.

"Навлизаме в радикална старост, която не се осмисля чрез икономически категории", смята проф. Ставру. Той подчертава, че както детството е период, който включва различни етапи на развитие, така и старостта не е еднозначна – има разлика в желанията и възможностите на 60–70-годишните и на тези над 80 години. В последния етап, до който все повече хора достигат, старостта вече е риск, не може да бъде оползотворена в продуктивен смисъл и има нужда от специфична грижа и контрол.

Проф. Ставру прави паралел между възприемането на старостта в западната и в източната култура. В западните приказки например старата жена е винаги вещицата – онова, което води младите герои по пътя на еманципацията и съзряването, но буди страх и желание за бягство. На изток старецът – често символизиран от костенурка – се "оттегля от света" и се отдава на духовно съзерцание и безплътно удоволствие, след като е приел своята физическа немощ.

Старостта не се свързва с надежда, по думите на проф. Ставру – особено в пострелигиозните общества, за които след смъртта не следва нищо. Ето защо в днешно време редица хора се отдават на отрицанието – твърдят, че старостта не съществува, а е само наложена концепция и нещо, което можеш да превъзмогнеш. Чуйте целия разговор на Василена Мирчева с проф. Стоян Ставру в звуковия файл.