Поетика на провинцията

Езра Паунд изброява две основни черти на провинциализма в културата. Първо, това е "невежество по отношение на маниерите, обичаите и характерите на хора, живеещи извън собственото ти село, епархия или нация..." Втората черта е желанието да уеднаквяваш другите. Да им наложиш калъп. Според Паунд провинциализмът е латентна злонамереност. Но защо имаме нужда да уеднаквяваме себеподобните си? Какъв комфорт цели това?

От една страна, разполагаме с така добре познатите романтически клишета на провинцията: тишина, уединение, чист въздух, работа в градината. От другата обаче са буквално обезлюдените райони на страната ни, където цари старост, необразованост и крайна бедност, прояви на стъписваща престъпност. Къде се пресичат двете? Как изглежда българската провинция днес? И доколко е адекватно за говорим за нея само в единствено число, тъй като тя е изключително хетерогенна? Би ли могло да се каже, че пропагандата намира по-благоприятна почва в населението извън столицата?

Едно е сигурно: дигиталното така е променило и продължава да променя и без това сложното понятие за провинция, че административно-териториалните разделения се пренасят и се преобразуват почти изключително във виртуален контекст. Ако потърсим новите измерения на провинциалното, ще ги открием по-скоро в социалните мрежи, отколкото в един конкретни далечини извън т.нар. "териториален център".

Поетът и преподавател по културология Кирил Василев има книга, озаглавена "Провинции". Той твърди, че живеем в провинциален свят, без ясен център. И, грубо казано, сравнява Европа с гигантски музей, чийто велики центрове за създаване на активна култура са вече мъртви. Но ако в думата "провинция" има особено усещане за метафизика, откъде идва то?

Целия разговор на Васил Балев с проф. Милена Якимова и проф. Стоян Ставру може да чуете в звуковия файл.