Елена Атанасова и тихата сила на актьорското присъствие

Елена Атанасова е от актрисите, които позволяват на образа да живее през тях. Тя създава от онези редки, дълбоки присъствия, в които има истински живот – и на сцената, и на екрана.

Поводът за срещата с нея в "Кино с думи" са два филма – "Нина Роза" на канадската режисьорка Женевиев Дулуд дьо Сел, който беше отличен със "Сребърна мечка" за най-добър сценарий на "Берлинале", и "Жени извън употреба" на Александър Косев – най-добрият български филм на 30-ия "София филм фест". Две различни естетики, но едно общо усилие – да се назове трудно назовимото: идентичността като движение вътре в човека и самотата като среда. Да се създат онези душевни пътища, в които човек едновременно намира себе си и се губи.

В "Нина Роза" Елена изгражда образ, който търси достоверност. Подходът ѝ започва не от анализа, а от интуицията – от онова първо усещане за тяло, походка, ритъм на дишане. Едва след това идва мисълта. Тази вътрешна последователност – от сетивното към концептуалното – е част от нейната актьорска техника. Тя работи "отвътре навън", но парадоксално стига до вътрешното тъкмо през външното: чрез костюма, жеста, гласа. Наблюдението и въображението се превръщат в инструмент, а не в украшение.

Срещата ѝ с режисьорката Женевиев Дулуд дьо Сел се оказва ключова. Доверието помежду им – онова рядко състояние на споделена несигурност – позволява на актрисата да не изгражда състояния, а да допуска такива, да не контролира, а да следва ритъма на историята. Ролята ѝ е резултат от извеждането на нови пластове от собствената ѝ чувствителност. Именно тук се появява и темата за идентичността – не като фиксирано ядро, а като процес, който се пренаписва.

В "Жени извън употреба" актьорската ѝ задача е различна. В този филм не става дума само за индивидуален образ, а за ансамбъл – за общо дишане в кадър. Номинацията за наградите "Васил Гендов" на Съюза на българските филмови дейци – поделена с актрисите Силвия Лулчева, Албена Павлова и Александра Костова – е показателна не толкова за постижение на отделната роля, колкото за създаване на обща енергия. Елена говори за този процес като за споделено съществуване, в което персонажите сякаш дишат с общо сърце. За това според нея най-голяма заслуга имат както режисьорът Александър Косев, който води актьорите си до усещането за "тиха радост", така и сценаристката на филма Нели Димитрова.

Героинята на Елена е парадокс – жена, която помага на другите да говорят за самотата, докато самата тя я преживява в най-интимната ѝ форма. Въпреки противоречията обаче Елина – както е името на героинята ѝ – е изваяна от любов. За този образ актрисата избира да не подрежда противоречията, а да ги остави да съществуват. И точно в това неподлежащо на ред пространство възниква истината. Защото, както самата Елена Атанасова казва, подреденият хаос е съмнителен, но истинският хаос носи заряд.

Подходът ѝ тук е свързан с допускането – да позволиш на конфликта да остане отворен; да не го решаваш, а да го изживееш. Това прави и историята интересна – дотолкова, че да продължава да живее в зрителя след края на филма.

Границата между актрисата и ролята за Елена Атанасова не е разделителна линия, а зона на обмен. Персонажът ѝ дава опит, тя му дава плът. В този процес личното и художественото се преплитат до степен, в която вече не е важно кое откъде започва. И ако киното изисква минимализъм, а театърът – разгръщане (достатъчно е да гледаме Елена на сцената на Сатиричния театър, от чиято трупа е част), то при нея тези две посоки не се противопоставят, а се допълват. Те са двете половини на едно и също усилие – да бъдеш честен в присъствието си.

Накрая, това, което остава, не е конкретният образ, а начинът, по който е създаден. Онази тиха отдаденост, която не търси ефект, а смисъл. Навярно тъкмо в това се крие и тихата сила на актьорството присъствие.

Целия разговор на Таня Димова с Елена Атанасова чуйте в звуковия файл.