"Пътуване към образа": Лика Янко и невидимите линии на 60-те

Национална галерия - Двореца представя един различен поглед към Лика Янко – не като вече утвърдено име от канона на българското изкуство, а като фигура в процес на търсене, колебание и вътрешно напрежение. Изложбата "Пътуване към образа", която се открива на 29 април и може да бъде разгледана до 5 септември, се насочва към края на 50-те и 60-те години – време, което не просто бележи началото на нейния характерен визуален език, но и отваря поле за по-широко преосмисляне на художествената среда, в която тя се формира.

Това е изложба, която не предлага завършен разказ, а по-скоро очертава една непълна, фрагментарна карта – на жестове, на избори, на присъствия и отсъствия в българската художествена история. Карта, в която Лика Янко е част от една трудно уловима среда – кръг от художнички, които в периферията на официалното изкуство търсят свои пространства на свобода.

В "Артефир" кураторите Ива Велева и Николай Ущавалийски очертаха концепцията като съзнателен отказ от изчерпателната ретроспектива. Вместо това изложбата предлага фрагмент – "уязвим" период, в който художничката експериментира със синтетична живопис и постепенно овладява езика на авангарда. Именно в тази непълнота, както става ясно от думите на Ива Велева, се крие възможността да се види онова, което често остава извън институционалната памет.

За Николай Ущавалийски, по чиято идея е създадена излоцжата, "пътуването към образа" не е само метафора, а многопластов разказ. От една страна, това са реалните пътувания на една неформална група художнички – към Родопите, Мелник, Созопол, Карлово – пространства, в които модерното съзнание среща архаичното време. От друга – това е усилието да се постави Лика Янко в контекст, да се изведе от изолацията, в която често е поставяна от историографските наративи.

Този контекст включва имена, които дълго време остават в периферията: Жени Механджийска, Дора Кънчева, Райна Вунчева, Костадинка Цветкова, Ваня Дечева. Към тях можем да добавим и фигури като Олга Волнарова и Мими Василинова – част от една нееднородна, но свързана среда. Общото между тях не е стилът в строгия смисъл, а споделеното усилие да се излезе извън догматичната рамка на социалистическия реализъм. Техните търсения, както отбелязва Ущавалийски, "гледат в една посока" – към свобода на израза, към личен художествен език.

Но тази свобода не е даденост. 60-те години се оказват време на противоречия – едновременно на надежди и на "брутална цензура". В този контекст съдбата на Лика Янко придобива особена яснота: от участието ѝ в младежката изложба през 1961 година, през скандала около автопортрета ѝ, до закритата само след седмица самостоятелна изложба през 1967-а. Тези събития не са изолирани, а част от по-широка културна симптоматика, която включва и съдбите на творци като Константин Павлов и Иван Динков.

Именно тук изложбата предлага своя най-съществен принос – не като завършен разказ, а именно като карта, в която образът не е финална форма, а процес. Както подчертава Ива Велева, този процес е едновременно резултат и вътрешно усилие – пътуване към собствената художествена истина.

"Пътуване към образа" говори и на съвременния зрител. Не с категоричност, а с отвореност, не с канони, а с фрагменти. Навярно тъкмо в тази фрагментарност се разпознава днешното усещане за свят – разпиляно, но чувствително към детайла; несигурно, но жадуващо за смисъл.

Изложбата не просто връща Лика Янко в един по-малко познат момент от нейното развитие. Тя предлага да я видим като част от общност – крехка, често невидима, но съществена. Общност от художнички, които, въпреки ограниченията на времето си, успяват да отстояват едно тихо, но категорично право на свобода. И в това право – да разпознаем не само историята на едно изкуство, но и неговото настояще.

Целия разговор на Таня Димова с Ива Велева и Николай Ущавалийски чуйте в звуковия файл.