Пол Линч откровено за литературата, технологиите и своята "Пророческа песен"

Ирландският писател Пол Линч разказа в откровено интервю пред Радио София за книгата си "Пророческа песен", отличена с награда Букър през 2023.

Роман като "Пророческа песен“ всъщност поставя множество въпроси, на които не можем да отговорим. Например, кога Айлиш ще си тръгне? Как изобщо да разпознае проблема на реалността? Тя живее в отрицание, но е изключително трудно да се изправите срещу реалността такава, каквато е. Ако го направите, ще трябва да вземете огромни решения – а, за да ги вземете, ще трябва да промените живота си и този на цялото си семейство. Изключително трудно е. Това са сложни въпроси – знаете ли кога трябва да си тръгнете? Как изобщо човек взема такова решение? Няма отговор на този въпрос.

Има толкова много сложности – това е гордиев възел. Затова идеята за парадокса, идваща още от гърците, е, че можем да приемем две противоречащи си истини едновременно. Мисля, че за нас като човешки същества това е от съществено значение – да приемаме сложността и да не свеждаме нещата до определена програма и до прости отговори.

Мисля, че художествената литература се компрометира, когато си постави за цел да бъде изрично политическа. Знам, че много писатели няма да се съгласят с мен, но аз го виждам по този начин.

Смятам, че писателите, които пишат от позиция на оплакването, вече знаят отговора на проблема, който искат да разрешат.

• Сериозната литература обаче е за скръбта – за онова, което не знаем, което няма отговор, за онова, което стои отвъд нашето разбиране, за всичко, което е изгубено и невъзстановимо.

Това е проблемът на скръбта. Харесвам начина, по който Кийтс определя това като отрицателна способност. Да пишете в неизвестното, да пишете за онова, което не можете да знаете – най-великото изкуство притежава най-голяма доза от това и я губите, когато започнете да пишете с предварителна цел.

Ако като писател седна да пиша с намерение да провокирам съпротива у читателя, самият роман ще престане да го прави, защото ще започне да проповядва на читателя.

За мен истинската съпротива е да се опрете на себе си и на собствената си автентичност като личност.

А това започва с противопоставяне на начина, по който вниманието и съзнанието ни са завладени и неутрализирани от технологиите, които сме допуснали в живота си.

Може би ще получим повече от онова, което искаме като общество, ако наистина престанем да позволяваме на технологиите да ни завладяват. Трябва да започнем оттам.

С "Пророческа песен“ се случи нещо като чудо – много силна група читатели го възприе като политически текст, като призив за съпротива или за своеобразно пробуждане. Но аз не го написах с такава цел, защото пиша от съвсем различна гледна точка и именно тя ме интересува.

Важен за "Пророческа песен“ е и въпросът за надеждата. Трябва да продължиш да вярваш, не може да има отчаяние там, където още има съмнение, а докато има съмнение, има надежда.

Този конкретен цитат в романа е форма на увъртане и самозаблуда, защото Айлиш отрича реалността на това, което се случва в този момент. Отчасти това е така. Надеждата е нещото, което умира последно, и в тази книга надеждата е използвана като средство да си затвориш очите – отказ да се признае реалността. Айлиш продължава да се надява, че нещата ще се оправят, че ще се върнат към предишното си състояние.  Продължава да се надява, че здравият разум ще се намеси и отново ще поеме контрол, че международната общност ще се намеси и ще спре случващото се.

Надеждата е опасна. И да, ние се нуждаем от нея. Тя е основополагащата част от това, което сме. Тя е онова пламъче, което ни позволява да се движим в мрака. Трябва да се надяваме.

Мисля, че признаването на достойнството на човешкия дух е нещо фундаментално за мен – да признаем способността на всеки човек да бъде човек, да изпитва страдание, да бъде жив.

Това е нещо, което трябва да направим и нещо, за което аз, като гражданин, се надявам. Защото имам две малки деца – не искам те да израснат в някакъв вид нелиберален свят, където никой вече не знае кое е реално, където реалността е замазана с лъжи и където няма обективна реалност.

През последните 500 години целта е била чрез науката да се изгради обективно усещане за това какво всъщност е реално, за кое можем да се съгласим, че е реално. Няма как да се постигне пълно съгласие за обективната реалност – тя винаги ще ни убягва, но по някои въпроси можем доста да се доближим, категоричен е писателят.

Чуйте интервюто на Вяра Николова в звуковия файл.