Елица Матеева: Да правим кино с морал и достойнство

Вътрешната етика на образа е от трудно уловимите, но някак важни теми за разговор. Особено когато фокусът е киното, философията и моралът в тях. Елица Матеева – кино и театрален критик, автор на книгата "Манифестът "Догма 95". Рефлексии към най-новото българско кино", преподавател в киношколата "Братя Люмиер" към Общинския детски комплекс във Варна – гостува в "Кино с думи" именно по тази тема.

Всичко при нея сякаш се движи между театъра и киното, между критиката и личното преживяване, между паметта и забравата. Навярно именно там – в тези междинни пространства – се намира днес и самата тя.

"Когато критикът забрави, че е критик и се чувства като зрител – тогава киното се случва истински", казва Елица по повод филма "Нина Роза" и начина, по който киното все още е способно да "хване за гърлото" зрителя.

За нея българското кино продължава да бъде територия на надежда, въпреки кризите, които често се назовават около него. Проблемът обаче не е в изображението, нито в технологиите.

"Кризата е в разказването на историите", смята Матеева. В свят на алгоритми и непрекъснат визуален поток именно честността на разказа остава най-трудното изпитание.

"Може да измислим всякакви технически вълшебства, но как се разказва история от сърцето и душата – това е големият проблем."

Неслучайно "Догма 95" ни води не толкова до исторически манифест, а до морална позиция към киното. За Елица Матеева догмата днес не означава правила за камера или монтаж, а етика на общуването и създаването.

"Да правим нещата с морал и достойнство", формулира тя своята най-важна идея за съвременното българско кино. Това я води и до спомени за поколението режисьори около Георги Дюлгеров – Людмил Тодоров, Иглика Трифонова и други автори, които са вярвали в киното като общност, а не като индивидуална битка.

Особено силно звучи и темата за вътрешния бунт като творчески двигател. Именно от едно отхвърлено проектно предложение се ражда новият драматургичен текст на Елица – "Приключенията на Госпожа Пандишпан и още много неща". Пиесата, която ще бъде представена на "Друмевите театрални празници" 2026, тръгва от личния опит с болестта на Алцхаймер и постепенно се превръща в история за паметта, прошката и нуждата да останем себе си.

"Забравата е може би защитна реакция срещу хаоса около нас", твърди авторката. В текста ѝ има поезия, хор, приказни епизоди, семейна история и усещане за мултимедийна структура, в която театърът и киното непрекъснато си разменят езиците. Според Матеева именно монтажното мислене е една от най-интересните точки на среща между двете изкуства – възможността сцената да бъде "монтирана" като филм, а киното да заеме ритъма и дишането на живото присъствие.

Наред с критическата и творческата си работа, Елица Матеева продължава да преподава на деца във Варна – нещо, което определя като една от най-важните си мисии. За нея преподаването не е предаване на готово знание, а "вълшебно щрак", което отключва любопитството.

"Трябва да покажеш на младите какво да гледат, какво да четат, какво да чуят, защото иначе живеят бедно", казва тя.

Всичко води до любопитството – към образа, към другия, към паметта, към новите форми на разказване. Любопитството като форма на съпротива срещу апатията.

Любопитството и усещането за филмовата музика води Елица и до саундтраците, които пренасят киното в реалния живот. До онези малки вътрешни пространства, в които човек все още може да се почувства цял.

"Може би много малко ни трябва, за да бъдем щастливи – просто по-често да си пускаме музиката от любимите филми", смята Елица Матеева.

Целия разговор на Таня Димова с нея чуйте в звуковия файл.