Когато споменът се превръща в присъствие

Паметта има свой собствен ритъм. Тя не следва часовници, не се подчинява на календарите и често се връща там, където времето сякаш е спряло. Именно в това пространство между спомена, мечтата и вътрешното преживяване се движат двете почти едновременни изложби на художничката Силвия Богоева – "Присъствие" в Le Papillon във Варна и "И безвремието е време" в галерия "Нюанс" в София.

"Присъствие" може да бъде разгледана до 20 май, а "И безвремието е време" се открива на 26 май и ще остане в пространството на галерия "Нюанс" до 14 юни.

В "Артефир" Силвия Богоева говори за времето не като хронология, а като състояние на духа. Самото заглавие "И безвремието е време" звучи като поетичен парадокс, но всъщност съдържа ядрото на нейния художествен свят. За нея безвремието не е празнота, а "друг вид пълнота" – особено състояние, в което преживяното продължава да съществува отвъд измеримото.

Тази идея преминава през цялата ѝ живопис. Картините ѝ не разказват линейни истории. Те по-скоро създават емоционални пространства, в които реалното и съновидението съществуват едновременно. Париж и Венеция се появяват не просто като географски места, а като вътрешни територии на паметта. Театърът – друг важен образ в работите ѝ – се превръща в метафора за крехкостта на мига и устойчивостта на спомена. Един спектакъл изчезва физически, но продължава да живее в усещането, което е оставил.

Присъствието не е форма, не е тяло, не е дори време – казва художничката. – То е отпечатък.

В работите ѝ има меланхолия, но тя по-скоро напомня онова тихо съзерцание, което идва, когато човек се връща към любими места и разбира, че паметта неизбежно ги променя. Богоева признава, че често "дофантазира" реалността, украсява я, пречупва я през собствената си чувствителност. И именно в това лично пренаписване на света се ражда особената атмосфера на картините ѝ – едновременно интимна и приказна.

Особено място в разговора заема Венеция – град, с който художничката е дълбоко свързана още от специализацията си в Академията за изящни изкуства през 2013 година. За нея това е пространство, в което времето губи своите обичайни очертания.

"Когато съм там, всичко се намества, времето спира", твърди тя.

Но зад тази привидна лекота стои и ясното съзнание за трудността да бъдеш художник днес. Силвия Богоева не скрива, че съществуването в изкуството изисква постоянство, усилие и подкрепа. Въпреки това тя продължава да се определя като "непоправим оптимист и мечтател" – определение, което вероятно най-точно описва и самата ѝ живопис.

В свят на шум, бързина и непрекъсната визуална свръхстимулация, картините на Силвия Богоева предлагат друго темпо – пространство за забавяне, за съзерцание и за връщане към онези вътрешни образи, които обикновено остават незабелязани. Те напомнят, че понякога именно най-крехките следи са онова, което остава най-дълго.

Целия разговор на Таня Димова с художничката Силвия Богоева можете да чуете в звуковия файл.