София на артистите: градът като сцена и памет

Има квартали, които не просто съществуват върху картата на града, а пазят паметта жива. Такава е онази част на Долни Лозенец около площад "Журналист", където старите липи, тихите улици и фасадите на къщите сякаш още носят гласа на артистите, писателите и бохемите, превърнали София в духовна сцена на българската култура.

За тази София говори Никол Вълчева – автор на книгата "Кварталът на артистите", новият пътеводител на "Бохемска София". Книга, която съществува редом до "Кварталът на художниците" на Виктор Топалов – като естествено продължение на един голям разговор за паметта на града. Ако Виктор Топалов отвежда читателя в света на художниците и техния принос към визуалния образ на България, то Никол Вълчева влиза в съседния свят – този на театъра, сцената и артистичния дух на стара София.

"Много е трудно да си в този квартал и да не усетиш духа му", каза Никол в студиото на "Какво се случва".

И наистина – докато я слушаш, започваш да виждаш Лозенец не просто като квартал, а като жив организъм, в който паметта още диша през улиците, дърветата и историите.

Разговорът с авторката на "Кварталът на артистите" тръгва от самата книга, но много бързо стига до нещо по-голямо – до въпроса как се съхранява културната памет и какво остава след артистите, когато спектакълът свърши. Защото театърът, за разлика от литературата или живописта, не може да бъде "запазен" в първоначалния си вид. От големите роли на Кръстьо Сарафов, Златина Недева или Сава Огнянов днес остават само спомени, фотографии, архиви и разкази. Остава въображението.

"Как да ти докажа, че Златина Недева е била велик режисьор? Трябва да повярваш на онези, които са я гледали", допълва още Никол Вълчева.

Точно в това е силата на "Кварталът на артистите" – не просто да подрежда факти, а да възкресява атмосфера. Да превръща историята в човешко присъствие.

Книгата разказва за артистите като за хора от плът и кръв – с техните слабости, страхове, странности и човешки навици. За Кръстьо Сарафов, който някога е пасял овце край Борисовата градина. За Борис Пожаров и неговото "много ви здраве от свети Спас". За Борис Руменов – Борю Зевзека, който е организирал военен театър на фронта по време на Балканската война и е продавал "яйца от щастливите кокошки" в двора си на площад "Журналист".

В тези истории има нещо много повече от любопитни анекдоти. Има усещане за време, в което театърът е бил мисия, а не просто професия.

"Техният театър е бил бунтарски" – обяснява Никол Вълчева. – "Те винаги са се борили за нещо – за по-добър театър, за по-смислено изкуство, за отношение към културата."

Особено силно в разговора звучи името на Сава Огнянов, от чието рождение тази година се навършват 150 години. Актьорът, когото театралната критика унищожава след първия му дебют заради лош правоговор, но който по-късно се превръща в еталон за сценична реч и остава в историята със своите 101 роли в Народния театър.

"Той е пример какво означава да се посветиш напълно на професията си", отбелязва Никол.

Именно на Сава Огнянов е посветена и новата изложба в Народния театър "Иван Вазов", която проследява неговите роли и сценично присъствие – своеобразен поклон към един артист, превърнал постоянството и любовта към театъра в съдба. Експозицията ще бъде открита на 28 май от 18:00 часа във фоайето на централния вход.

Навярно не е случайно, че тъкмо това остава след подобни разговори – усещането, че градът не е просто пространство, а памет за хората, които са му дали душа. И че понякога е достатъчно само да забавим крачка, за да чуем какво ни казва София на артистите.

Целия разговор на Таня Димова с Никол Вълчева може да чуете в звуковия файл.