Стефка Янорова: Всеки обслужва илюзията за себе си

Има теми, които обществото упорито избутва в страни от разговора, сякаш самото им назоваване би ги направило по-реални. Но както гласи известната метафора, когато в стаята има слон, мълчанието не го прави по-малък. Напротив.

С този образ започва и завършва разговорът със Стефка Янорова по повод моноспектакъла "Слон в стаята" от Елена Телбис, представен в рамките на 34-тото издание на Международния театрален фестивал "Варненско лято". Спектакълът, отличен с награда "Икар" за драматургичен текст и с "Аскеер" за съвременна българска драматургия, поставя зрителя пред онези истини, които предпочитаме да не виждаме – както в обществото, така и в собствения си живот.

За Стефка Янорова най-големият "слон" днес е темата за децата и зависимостите.

"Всеки ден научаваме за нещастни случаи" – каза тя в "Какво се случва". – "Вече много малки деца са наркозависими. Това е огромен проблем."

Според актрисата тревожното не е само разрастването на проблема, а и колективното нежелание да бъде признат. Докато бедата не прекрачи прага на собственото семейство, сякаш предпочитаме да вярваме, че не съществува.

Тъкмо отказът да се изправим пред болезнената истина е една от големите теми в спектакъла. Но Янорова е категорична, че театърът не бива да бъде натоварван с ролята на институция, която да дава готови решения.

"Той нищо не казва" – отбелязва тя за представлението. – "Всеки сам си намира какво иска да му каже даден текст."

Тази позиция е особено важна в епоха, в "Той нищо не казва" – отбелязва тя за представлението.– "Всеки сам си намира какво иска да му каже даден текст." която сме свикнали да очакваме бързи отговори и ясни морални послания. "Слон в стаята" не предлага рецепти. Вместо това отваря пространство за съмнение, за въпроси и за лична среща със собствените самозаблуди. Историята започва като среща с терапевт, която трябва да продължи един час, но постепенно се превръща в болезнено разчистване на натрупани истини. Самата пиеса проследява процеса на осъзнаване на "мащаба на лъжовността", в която човек може неусетно да се е самонастанил.

Появява се обаче и въпросът за промяната. Дали тя идва от средата или от личността? Отговорът на актрисата е недвусмислен:

"Много е удобно да се оправдаваме със средата. Промяната винаги тръгва от личността."

Тази мисъл звучи особено силно на фона на времето, в което живеем – време на непрестанно говорене, но и на все по-трудно общуване. Социалните мрежи произвеждат безкраен поток от мнения, коментари и реакции, но според Стефка Янорова зад този шум често се крие нещо друго: страхът да останем насаме със себе си.

"Не се чуваме, много е шумно около нас."

А причината за този шум може да е именно нежеланието да се срещнем с онова, което предпочитаме да не знаем за себе си.

"Всеки обслужва илюзията за себе си. Така е по-лесно", отбелязва актрисата.

Тишината, от която бягаме, всъщност може да се окаже най-необходимото пространство за среща с истината. Защото рискът да чуем нещо нелицеприятно за себе си е голям. И именно затова предпочитаме повърхността.

Любопитното е, че самата Стефка Янорова говори за работата върху спектакъла като за процес, който има и личен, почти пречистващ ефект. След толкова години на сцена тя продължава да търси текстове, които я предизвикват да разрушава вътрешни стени, а не просто да добавя нова "декорация" към натрупания опит.

"Предпочитам винаги да ми е по-трудно" – признава тя. – "Това е много обогатяващо."

Може би затова и въпросите, които най-много би искала зрителите да отнесат със себе си след спектакъла, са толкова прости и толкова трудни едновременно: честни ли сме със себе си? Говорим ли истински с най-близките си хора? Или продължаваме да живеем със самозаблуди, защото така е по-удобно?

Понякога промяната не започва с отговор. Започва с въпрос, който отказва да ни остави на мира.

Цялото интервю на Таня Димова със Стефка Янорова може да чуете в звуковия файл.