Венсан Пейрани: Не инструментът е важен, а това какво изразяваш чрез него

Между 13 и 27 юни 2026 г. фестивалът за сценични изкуства Culturama: Playground отново смело ще смеси музикалните жанрове с виртуозни изпълнители от цял свят. Концертите във фестивалния афиш ще се проведат на няколко софийски сцени, пренасяйки ни в силната традиция на стара и съвременна Европа. На 13-ти юни публиката ще се срещне с френскиямултижанров акордеонист Венсан Пейрани (Vincent Peirani), който в момента е на турне с квинтета си, за да представи музиката от албума "Living Being IV: Time Reflections", издаден през 2025 г. от немския лейбъл ACT Music. В откритото пространство на градина "Кристал" ще прозвучи една творба, "дълбоко вкоренена в размислите и музикалното изследване на времето", по думите на организаторите. Акордеонистът пристига с групата си – негови дългогодишни музикални колаборатори в състав: Тони Пелман (Tony Paeleman) – пиано, Fender Rhodes, Емил Паризиaн (Émile Parisien) – сопран саксофон, Антоан Видал (Antoine Vidal) – бас и Йоан Сера (Yoann Serra) – барабани.

Венсан Пейрани е роден на 24 април 1980 г. в Ница, Франция. Започва да свири на акордеон едва на 11-годишна възраст, а година по-късно изучава класически акордеон и кларинет в Консерваторията в Ница. Още като тийнейджър печели редица престижни международни конкурси за класически акордеон в Германия, Италия и Швейцария, утвърждавайки се като един от най-ярките млади таланти на инструмента. На 16 години открива джаза и по-късно продължава обучението си в Парижката консерватория, където специализира джаз и импровизация. Пробивът му идва през 2003 г., когато печели националния джаз конкурс La Défense, което му отваря вратите към сътрудничества с водещи фигури на европейската джаз сцена. Сред музикантите, с които работи, са Michel Portal, Émile Parisien, Michael Wollny и Youn Sun Nah. Пейрани е смятан за един от най-иновативните акордеонисти на своето поколение, като съчетава джаз, класическа музика, уърлд музика и други стилове в собствен разпознаваем език. Носител е на множество отличия, включително наградите Victoires du Jazz за "Откритие на годината" (2014) и "Артист на годината" (2015), а днес е сред най-влиятелните европейски джаз музиканти.

Дни преди представянето на Венсан Пейрани в София и неговия проект "Living Being IV: Time Reflections", с него разговаря водещата на предаването Jazzissimo по програма "Христо Ботев" на БНР Весела Морова.

Весела Морова: Здравейте, в коя част на света ви намирам в момента?

Венсан Пейрани: Благодаря за поканата в това предаване. Живея в района на Париж. Градът се казва Мунтрьой (Montreuil), в източната част на Париж, всъщност е предградие. Но за много парижани това е твърде далече, защото не е в самия Париж. А всъщност е само на пет минути пеша от границите на града. Но парижаните казват: "О, това е далеч, това не е Париж."

В.М.: Доколкото видях от графика на турнето ви, в момента концертирате много интензивно.

Венсан Пейрани: Да, доста интензивно и всъщност на международно ниво, ако мога така скромно да го кажа. Прекрасно е да споделяш музиката навсякъде. Имам късмета да можем да пътуваме с този проект и с тази музика из цяла Европа, както и в Азия и Америка. За Америка има планирани дати, но ще видим какво ще се случи. Във всеки случай Европа сама по себе си е огромна територия, така че е чудесно.

В.М.: Щастливи сме, че София е една от спирките във вашето турне. Как и по каква се случва сегашното гостуване?

Венсан Пейрани: Познавам Ина (бел. ред - Ина Кънчева), артистичния директор. Всъщност вече свирих тук преди две или три години, мисля. Тогава изпълнихме класически концерт заедно с мой колега – виолончелист от Мунтрьой. Той е и мой съсед. Казва се Франсоа Салк. Свирихме с един невероятен, наистина невероятен оркестър. Не го казвам само защото сега говорим за България и оркестърът беше български. Тези млади музиканти свършиха изключителна работа. Произведението не беше лесно, а те се справиха много по-добре от всеки оркестър, с който съм свирил във Франция. Усещаше се огромна мотивация и ентусиазъм – не просто желание да си свършат работата, а истинска страст. Прекарах си чудесно. След този концерт изградих много добра връзка с Ина. И тя реши да представи пред публиката и една друга страна от моята музика. Затова сега идвам точно с тази група.

В.М.: Прекрасно. А този път ще свирите на доста необичайно място – в Парк "Кристал". Това е интересна сцена и концепция за концерт. Предполагам, че ти допада такъв тип пространство, където си някак сред хората.

Венсан Пейрани: Честно казано, нямам конкретно предпочитание. Харесва ми разнообразието. Ако свиря само в клубове, ще ми омръзне. Ако свиря само в театри, също ще ми омръзне. Ако свиря само на открито – макар че това е невъзможно през зимата – пак ще ми омръзне. Но мисля, че това място е чудесно за музиката ми, особено в този проект, защото това ще бъде първият ни концерт на открито от турнето. Всъщност, не знаем какво да очакваме. Може да се получи добре, а може и по-малко от добре. Ще видим. Предизвикателство е, защото досега свирихме основно в клубове, близо до публиката. Толкова близо, че буквално усещаш хората около себе си. Това създава интимна атмосфера, но и силна, дива енергия. Свирим и в театри, в по-големи зали, но винаги на закрито. Но да, в София ще бъде първият концерт от поредица летни изяви на открито. Ще видим какво ще се случи.

В.М.: Добре, а как бихте описали музикалната си личност на човек, който не е непременно задълбочен познавач на музиката? Как бихте искали хората да слушат музика ви? С какви сетива?

Венсан Пейрани: Не става дума за сетивата или за това как точно трябва да слушат музиката. За мен най-важното е човек да бъде любопитен и отворен към новото. Например, ние сме част от джаз сцената, но музиката, която свирим, е вдъхновена както от джаза – заради импровизацията – така и от класическата музика. В музиката ми има и много балкански корени. Има и влияние от попа…все пак не съм чак толкова стар и слушам много модерна поп музика. За мен един концерт е като да хванеш хората за ръка, но те самите да определят посоката. Те са тези, които водят. Не искам да казвам: "Ето това е, което правим, и така трябва да го възприемате." Всеки е свободен да почувства каквото пожелае. Всеки може да преживее една и съща мелодия или песен по различен начин. И това е напълно естествено, защото музикалното преживяване е нещо лично. За мен е важно да изразявам себе си откровено и дълбоко, и в същото време да споделям това с хората по начин, който ги включва в преживяването. И най-вече – да бъдем възприемчиви. Това е основното послание. Ако не харесвате джаз – елате на концерта. Ако харесвате джаз – също елате на концерта.

В.М.: Това звучи малко като мъдрост в стила на Майлс Дейвис. Напоследък говорим много за него, защото отбелязваме стогодишнината от рождението му. Знам, че Бил Евънс е оказал голямо влияние върху вас. Бихте ли казали нещо и за ролята на Майлс Дейвис в живота ви?

Венсан Пейрани: Да, малко е учудващо, но до неотдавна не бях особено запознат с музиката на Майлс Дейвис. Не знам защо. Разбира се, знаех кой е, знаех какво е направил и с какви музиканти е работил. Но не бях слушал задълбочено албумите му. Започнах с периода около албума на Майлс, посветен на Jack Johnson, който е по-съвременен и по-свободен като музикален език. И си казах: "Ето, това наистина ми харесва." Естествено, знаех наизуст някои  от темите на Майлс защото ги бях слушал многократно. Но не мога да кажа, че самата музика ми допадаше толкова. Това, което ме възхити истински, обаче, е начинът, по който Майлс Дейвис е успявал да събере заедно определени музиканти и те да звучат толкова добре. Имам чувството, че е помагал на хората около себе си да се развиват. Освен това, той има толкова много различни музикални периоди. Непрекъснато е търсел нещо ново. Не искам да правя паралели с Майлс Дейвис, но за мен като акордеонист сякаш беше даденост да остана затворен в един много малък свят. В началото, когато исках да се занимавам с музика, мечтаех да бъда рок барабанист, защото бях сто процента отдаден на рок музиката. А баща ми ми каза: "О, искаш да бъдеш рок барабанист? Чудесно. Ще станеш акордеонист." Това не беше лесно за мен. Но си спомням една вечер. Бях на петнайсет или шестнайсет години и слушах Deep Purple в стаята си. Албумът беше "Burn". И си мислех как с този акордеон никога няма да бъда рок музикант. Не говоря да бъда рок звезда, а просто човек, който свири тази музика, която познавах наизуст. Тогава просто взех акордеона си и си казах: "Добре."
Пуснах записа отначало, натиснах "play" и започнах да свиря с акордеона отгоре. Изобщо не ми пукаше и реших, че ще свиря каквото си искам. Не инструментът е важен, а това какво искаш да изразиш чрез него. Разбира се, няма да зазвуча като електрическа китара, но музиката е въпрос на дух и усещане. Та, от този ден нататък си дадох разрешение да свиря всичко, което пожелая. И престанах да се интересувам от стилови ограничения. Просто искам да свиря музиката, която обичам. Затова и винаги подхождам с любопитство към музиката и желая и хората също да бъдат любопитни към нещата, които слушат.  И ако се върнем към Майлс Дейвис – той винаги е търсел нови, млади музиканти, защото и те самите са го вдъхновявали. А понеже той е бил Майлс Дейвис, хората около него също са се вдъхновявали от него. Получавал се е един страхотен обмен, от който всички са имали полза.

В.М.: Точно така. А Майлс Дейвис е изразявал и мнение за академичното образование. Знаем, че е напуснал "Juilliard School Of Music" без да завърши. Доколкото знам за вас, Венсан, първо сте получили класическо образование, след това завършвате и Парижката консерватория с джаз профил. Кои елементи в музиката ви са резултат от академичното ви образование и кои са плод на собствените ви търсения?

Венсан Пейрани: Трудно е да се каже, защото през годините съм участвал в безброй различни проекти – с поп певци, с хип-хоп музиканти. Свирил съм доста с хип-хоп изпълнители. Години наред свирих и в банда за траш метъл. Занимавал съм се с фламенко, както и с музика от различни части на Африка. За мен всичко това е просто музика. Едно голямо семейство. Както често споделям, в джаза има неща, които не харесвам, и неща, които обожавам. Не е въпросът да кажеш: "Обичам джаза" или "Мразя джаза". Става дума за музика в общия смисъл. А днес музикалният свят е толкова огромен. Имаш достъп до всичко само с едно кликване. Спомням си, че когато бях по-млад, беше истинско приключение да се сдобиеш с някой по-специален диск от Южна Америка. Трябваше наистина да си мотивиран и отдаден на музиката. А класическото образование ме научи да чета ноти. За мен това е много важно. Но е също толкова важно да можеш да разчиташ на слуха си и на интуицията си. Всичко е въпрос на баланс. Да бъдеш дисциплиниран, но и търсещ към новото. Да слушаш внимателно какво правиш, но и да можеш да се отдръпнеш крачка назад и да погледнеш какво се случва в групата. Да свириш в постоянна свързаност с останалите музиканти, но и да експериментираш. Да си задаваш въпроса: "Какво наистина се случва тук и какво мога да предложа аз?" Отново казвам – въпрос на баланс. Що се отнася до стила ми, до импровизацията и композирането – аз съм резултат от всички тези прекрасни експерименти и срещи с хора от цял свят. С хора, които подхождат към музиката по съвсем различни начини. Да кажем, че съм създал собствена смесица от всички тези влияния. Сега се опитвам да се концентрирам върху детайлите, които смятам за важни за мен и да намеря най-добрия начин да изразя своята музика.

В.М. За студийните записи на Living Being IV аранжиментите подробно ли ги бяхте разписали на хартия, партиите на музикантите? По ноти ли свириха всички? Питам, защото някои от композициите са толкова мащабни и преминават през толкова много различни части.

Венсан Пейрани: Разликата между най-новия албум от поредицата Living Being и между предишния е, че този път написах наистина много музика. Има и отделни части, които са импровизирани. Понякога импровизацията е напълно свободна, а понякога е базирана върху определени акорди или настроение. Но по-голямата част от музиката е написана на ноти. Започнах да композирам този албум по време на пандемията. Тогава имах много време да мисля върху музиката. Да оставя дадена идея да "отлежи" и да се върна към нея след седмица или месец. И тогава да си кажа: "Това не е достатъчно добро" или "Мога да го променя". Имах време да размишлявам. Затова и албумът се казва Time Reflections. Освен това, по време на covid пандемията навърших 40 години, което не бих нарекъл криза, но е усещането, че се намираш по средата на житейския път. Може би затова този албум е толкова различен както за мен, така и за музикантите. Всъщност те бяха много изненадани, когато донесох музиката, защото имаше толкова много страници с ноти. Казаха ми: "О, Винс, този път си написал много повече от преди." Да, но всеки път е различно. Свирим заедно вече 17 години. Някои от музикантите познавам дори от по-отдавна. Обикновено правим така: събираме се, свирим, ходим по турнета. След това правим пауза –  за една, две, понякога три години. Зависи. После се обаждам на момчетата и ги питам: "Искате ли да запишем още един албум?" И те казват: "Добре, да започваме." Аз пиша музиката, записваме албума и тръгваме на турне. После отново дълга пауза. И след време пак се чуваме: "Момчета, минаха пет години. Искате ли отново да свирим заедно?" - "Добре, хайде." А междувременно всеки от нас е преживял и направил толкова много неща. Развили сме се още както като музиканти, така и като хора. Затова, когато отново се съберем, е като нова среща със стари приятели. Но все пак е нова среща. И това е нещо много специално. И самата музика също става специална.

В.М.: Да. Наистина много харесвам звученето на групата. За първи път чувам комбинация от сопран саксофон и акордеон. Винаги съм си мислела, че тембрите на тези два инструмента биха се сблъскали. Но вие и Емил (бел. ред. - саксофонистът Емил Паризиен) успявате страхотно в тази комбинация.

Венсан Пейрани: С Емил имаме дълга история, защото свирим като дуо още от 2013 г. Изнесли сме около деветстотин, може би хиляда концерта двамата. Затова се познаваме изключително добре. Както казахте, на хартия комбинацията "сопран саксофон и акордеон” изглежда почти нелепа.

В.М.: Просто ми е любопитно.

Венсан Пейрани: Да. И аз самият в началото не бях сигурен дали ще проработи. Но между нас има много силна връзка и приятелство. Казахме си: "Добре, нека опитаме." И всъщност той ми е като брат. Духовен брат. А аз, честно казано, дори не съм най-големият почитател на саксофона. Но ето - свиря със саксофонист от много години и то често. Той пък (бел. ред. - Емил Паризиен) в началото мразеше акордеона, а в крайна сметка прекара по-голямата част от музикалния си живот с акордеонист. Така че, това е една чудесна музикална авантюра.

В.М.: Да. В крайна сметка важен е човекът зад инструмента, а не самият инструмент.

Венсан Пейрани: Точно така. Инструментът е просто средство.

В.М.: Прочетох в биографията ви, че когато сте се преместили в Париж и сте искали да свирите джаз на акордеон, сте били посрещнат с известен скептицизъм.

Венсан Пейрани: Да, но аз бях класически музикант, преди да стана джаз музикант. И можете да си представите, че в света на класическата музика хората често ми се присмиваха, защото свирех на акордеон. Сякаш ми казваха: "Ти не принадлежиш към това семейство." Така че бях свикнал с подобно отношение. И с този начин на мислене. Когато започнах да се занимавам с джаз, ходех много по джем сешъни. Хората първоначално реагираха добре. Разговарях с тях, а аз съм доста общителен човек. И неизбежно идваше въпросът: "Добре, а на какво свириш?Отговарях: "Свиря на акордеон." И само ми казваха: "Добре, ще те извикаме на сцената. Само почакай." И така и никога не ме викаха. Защото се страхуваха от акордеона. Във Франция акордеонът се асоциира главно със стила мюзет, който пък няма общо с джаза. Той си е типичен френски стил. Просто е нещо съвсем различно. И така дори докато учех в CNSM – консерваторията в Париж - хората често ми се подиграваха. Постоянно трябваше да се боря за мястото си. И в класическата музика, и в джаза. Но във всички тези различни среди срещнах и невероятни хора с непредубедено мислене. Хора, които бяха готови да опитат нещо ново. Те ми казваха: "Харесва ми този звук. Не го познавам добре, но искаш ли да опитаме нещо заедно?” А аз винаги отговарях: "Разбира се." Именно там развих тази открехнатост и любопитство към непознати музикални територии. Подхванах фламенкото без да зная нищо за тази музика. Но за музикантите около мен нямаше значение, те ме научаваха и заедно създавахме нещо хибридно. Точно това беше идеята. Например, в траш метъла по принцип няма акордеон. Но аз го свирех. И знам, че днес има акордеонисти, които също свирят траш метъл. Ще е преувеличено да кажа, че това е заради мен. Но покрай мен виждат, че това е възможно. Точно както стана с мен, когато бях по-малък. Слушах велики акордеонисти и си казвах: "Значи и това може да се свири с акордеон? Може би и аз трябва да опитам."

В.М.: Знаем, че акордеонът е част от много фолклорни традиции по света. Самият инструмент ли ви показа пътя към откриването на всички тези музикални култури?

Венсан Пейрани: Не съвсем. По-скоро всичко тръгна от хората, които срещнах. Бях по-млад и си мислех основно за джаза. Интересуваше ме само джаз, джаз и пак джаз. После срещнах музикант, който свиреше фламенко. Той ме покани и аз му казах, че във фламенкото няма акордеон, но за него не беше проблем, а за мен беше предизвикателство, чрез което навлязох в тази музика. Същото се случи и с балканската музика. Една група се свърза с мен. Казах им: "Добре, но аз не знам почти нищо за балканската музика." А те ми отговориха: "Няма проблем. Ще отделим време и ще се научиш." И така открих и тази музика. Започнах да я изучавам по-задълбочено, защото много ми хареса. Започнах и да слушам много от великите акордеонисти и певци. Всъщност така е било с всичко в живота ми. Така открих скандинавската музика. Така навлязох и в бразилската музика. Особено в нейните акордеонни традиции. Също и музиката от Колумбия и Мадагаскар. Истината е, че не съм специалист в нито една от тези фолклорни традиции. Да кажем, че специалността ми е именно това да не бъда специалист. Като пчела, която постоянно каца от едно цвете на друго.

В.М.: Когато споменахте балканско, слушам пиесата "Nach e Vlado"…

Венсан Пейрани: Което на македонски означава "Танцът на Владо".

В.М.: Тази пиеса вдъхновена ли е от конкретна народна песен?

Венсан Пейрани: Да кажем, че е вдъхновена от македонската фолклорна традиция като цяло. Защото съм свирил много такава музика. Това е моят скромен поклон към това огромно фолклорно наследство. Представих си един човек на име Владо, който танцува. Разбира се, в размер 7/8.  Това спокойно би могло да се случи и в България, естествено.

В.М.: Ритъмът ли дойде първи в композицията? Този размер 7/8, групиран като 3+2+2?

Венсан Пейрани: Всичко започна с пеене. Исках да напиша нещо с балканско звучене. Защото почти във всички мои албуми има препратка към балканското настроение. Например още в Living Being II имахме пиесата Balkanski Cocek, отново базирана на македонския фолклор. И така сега пак бях в настроение за нещо балканско, започнах да импровизирам и ми дойде тази идея. След това я превърнах в повтарящ се мотив. После си казах, че звучи минорно и ще ми трябва някаква контрастираща част в мажор, за да внесе различни цветове в композицията.

В.М.: Какво да очакваме от концерта в София? Или предпочитате да запазите изненадата? Ще изпълните деветте композиции от албума или нещо по-различно?

Венсан Пейрани: Ще видите. Но бъдете сигурни, че ще бъде доста различно от това, което се чува в албума.

В.М.: Ще подготвим слушателите ни за истинска музикална наслада. Вие казахте много красиви неща. Докато слушах композицията Better Days, ми се искаше да ви попитам - как изглежда за вас един ден, който е по-добър от днешния?

Венсан Пейрани: Наистина не знам. Но мога да Ви разкажа историята на тази композиция - Better Days. Беше по време на пандемията. За три-четири седмици напълно бях спрял да свиря и да се занимавам с музика. Бях съсредоточен върху несигурността от това, което ще се случи и реших да се съсредоточа върху семейството. Да сме заедно. Но всъщност станах ужасно труден за понасяне, защото музиката ми липсваше страшно много. Тогава съпругата ми, която е певица и ме познава отлично, ми каза: "Знаеш ли какво? Отивай в студиото си. Вземи си акордеона и посвири малко. Ще се почувстваш по-добре и за нас също ще бъде по-добре. Защото в момента си истинско изпитание за околните." Тогава взех акордеона и започнах да свиря. Усетих, че нещо започва да се случва. Затова просто взех телефона си и записах това, което свирех. Всичко, което чувате в пиесата Better Days, е импровизацията ми в този момент, която след това просто нотирах. И така се роди композицията. Затова я нарекох Better Days ("По-добри дни"). Защото тогава бяха трудни времена, а аз вярвах, че все пак по-добрите дни са възможни.

В.М.: По-скоро песимист ли сте или оптимист?

Венсан Пейрани: Аз? Оптимист. Много оптимистичен.

В.М.: Как успявате да запазите този висок дух?

Венсан Пейрани: Просто се вглеждам в себе си и в света около мен. Чувствам се късметлия, че имам прекрасно семейство. Страхотна съпруга и две чудесни деца. Макар че едното вече е тийнейджър. (смее се) Наистина се чувствам щастлив, че съм заобиколен от добри хора. С времето осъзнах, че това е най-важното нещо за мен. И благодарение на това мога да бъда по-добър човек в музиката си, както и по-добър музикант. Но преди всичко – по-добър човек. Да осъзнавам кой съм и кои са хората около мен. Едно пътешествие без край. Именно това го прави толкова вълнуващо.

В.М.: Чудесни думи, с които да завършим разговора.

Венсан Пейрани: Благодаря ви много.

В.М.: Нямаме търпение да дойдете в София и да направите един музикален разговор с публиката.

Венсан Пейрани: Ще се видим на 14 юни.

В.М.:  Да. И аз благодаря.

Culturama е дигитална платформа за идеи и фестивал за сценични изкуства на Фондация "Културни перспективи", основана от българската оперна певица Ина Кънчева през 2012 г.