Бюджет в усмирителна риза

Настоящите протести са срещу проект на бюджет, приеман широко за несправедлив. По същество обаче това са протести за правов ред, протести срещу милиционерско-прокурорски модел на управление, в който законът се прилага избирателно, а силовите институции защитават властта, а не гражданите.

Ако търсим по-точна аналогия в рамката на мислене на политолозите, тези протести приличат повече на протест за нова конституция отколкото на протест за нова коалиция. Става дума не толкова за това кои хора да управляват, а за това какви граници да има върху властта, независимо кои са хората.

На този фон въпросите за т.нар. „фискален суверенитет“ след еврото придобиват ново, по-силно значение. Когато някой казва „ще загубим фискален суверенитет“, честният уточняващ въпрос е: суверенитет на кого?

Загубата на „фискален суверенитет“ от едно правителство със съмнителни стандарти за бюджетна дисциплина всъщност е получаване на допълнителен суверенитет от гражданите – свобода да планират живота си в по-стабилна и предвидима рамка.

В много дискусии за бюджета и еврото прозира една утопична идея: ако някой ден на власт дойдат наистина добри, компетентни и честни хора, те ще имат нужда от максимална свобода да правят „добра“ политика. Оттук следва изводът, че твърдите рамки и ограничения са пречка, а не защита.

Но готови ли сме да заложим демокрацията върху едно утопично допускане? Зрелите, устойчиви демокрации не са изградени върху утопии. А върху ясни граници за това, което не бива да се допуска – дори от добри хора с добри намерения. Карл Попър формулира задачата на демокрацията така: Вместо да питаме „Кой трябва да управлява?“, той предлага да питаме: „Как да организираме политическите институции така, че да можем да се отървем от лошите управници без насилие?“

Пренесено към фискалната политика и еврото, това означава: да не строим система, която предполага, че винаги ще има добри хора с добри намерения; да строим система, в която дори когато няма такива, щетите са ограничени от предварително поставени граници. Тези граници включват и фискалните правила: лимити за дефицита и дълга, забрани определени разходи да се финансират с нов заем, независима централна банка.

Еврозоната е именно такава рамка от ограничения. Тя не предполага, че всички правителства в нея са „добрите“. Напротив, конструирана е с допускането, че ще има и правителства, склонни към разточителност, кратък хоризонт и прехвърляне на проблемите към бъдещето.

Затова честният въпрос не е: „Губим ли фискален суверенитет?“, ами “Готови ли сме да ограничим фискалния суверенитет на всяко бъдещо правителство в замяна на повече суверенитет на гражданите да планират живота си?”