Обществените процеси у нас отразяват самотата на самодостатъчния човек

Задавате ли си все по-често въпроса в каква действителност живеем? В комплексна, бързо променяща се, силно дигитализирана реалност, характеризираща се с информационно претоварване, глобална взаимосвързаност и паралелно съществуване на физически и виртуални светове. Новините често пъти ни объркват, политиците често пъти ни разгневяват, но в един момент се оказва, че като че ли все по-често живеем без червени линии – и в политиката, и в институциите, и в ежедневието. Това време на турбуленция ли е, или вече говорим за разпад на морални и етични граници? На този въпрос търсим отговор със социолога Мира Радева.

Според нея една от най-големите тревоги днес е безпомощният език на институциите. Коментарите около трагичните събития край хижа „Петрохан“ и противоречивите версии около случая, вместо да вдъхнат увереност, по-скоро създават усещане за безсилие.

На представител на държавността не му отива да казва: нищо не разбираме, нищо не ни е ясно

По думите ѝ редът не е даденост, а резултат от постоянни усилия – и именно това обществото очаква да види от институциите.

Информационното претоварване допълнително засилва чувството за хаос. Липсата на йерархия – както в обществен план, така и в личния живот – води до загуба на ориентири.

Йерархията е подреденост – на приоритети, на ценности, на смисли. Усещането за турболентност, за загубване на цел, за загубване на ориентири, за липса на подреждане в глобален и личен аспект така ни е завладяло, че сме много объркани. Всеки един от нас в личния ни живот и всички ние заедно като общност.

Темата за тайните камери и качените от тях записи в пороно сайтове, кибератаките и пробивите в личното пространство е още един симптом на същия проблем.

Според Радева това не е непременно злонамереност, а по-скоро „недоглеждане“ – обратната страна на огромните възможности, които технологиите ни дават.

Достъпът до информация, който в миналото е бил привилегия и източник на власт, днес е масов и именно затова започва да „играе перверзните си роли“.

Даже има някакъв дълбок символизъм, защото пък и социалните мрежи  в крайна сметка доведоха до едно себеразголване в една максимална степен.

Ние започнахме да възприемаме този виртуален свят като нашето семейство, като най-близките ни хора, започнахме ежедневно да споделяме изключителни интимни подробности от  живота си и това се прави съвсем съзнателно, за да се чувстваме нужни.

 

Според социолога преживяваме дълбока социална и индивидуална трансформация. Съвременният човек е самодостатъчен, но и самотен – лишен от физическата необходимост да бъде част от общност, както в предходните епохи.

В съвременния свят човек е изолиран от естествените общности, защото няма същата физическа необходимост да бъде в тях, както в предходните епохи.

Семейството заедно е гледало животните, заедно е ходило на полето да прибере житото или другите продукти, а сега просто отива до магазина, на работа – сам. Отива до магазина, купува си готова храна, сяда пред телевизора, забавлява се, тоест той си е абсолютно самодостатъчен.

В тази самодостатъчност има една огромна самота, която той излива в социалните мрежи.

Така аз си обяснявам техния много силен натиск и това, че всички търсим нещо, което ни е нужно там. Там търсим подкрепа, емоция, усещане, че сме значими за някого, че сме важни.