Великите европейци - Сандро Ботичели

Прочутото му име всъщност е прякор – на италиански Ботичели означава „бъчвичка”. На всичкото отгоре той го носи от дете не заради собствени заслуги, тоест, не защото сам е дебеличък, а по индукция, покрай закръглената форма на любимия си по-голям брат.

Въпреки това обаче Алесандро ди Мариано ди Ванни Филипепи, както е истинското име на Сандро Ботичели, е автор на едни от най-фините и красиви картини на Ренесанса. Имате нужда от доказателства ли? Не, нямате – всички, под една или друга форма, сте виждали платното му, наречено „Раждането на Венера”, сигурен съм. А какво по-валидно доказателство от това?

Сандро Ботичели, за разлика от мнозина от нас, има късмета да се роди едновременно в златно време и на златно място. Това става през 1445 година в Република Флоренция, сега част от Италия.

През своя 65-годишен живот самият художник се превръща в един от символите на флорентинския „златен век”. В същото време обаче, поради шантавите кривулици на историята, той не избягва участта да се превърне и в един от редките примери за странния човешки парадокс – как искреният стремеж към духовност може да те съсипе и убие.

Бащата на Ботичели е кожар и в един от запазените негови данъчни тефтери се намира първата бележка, която дава някаква представа за малкия Сандро.

„Малкият ми син се учи да чете, той е болезнено момче” – пише бащата. Не е ясно точно какво има предвид с това „болезнено”. Много е вероятно все пак да става дума за нормалните страдания, които пубертетът носи и на деца, и на родители, защото по това време Сандро е на 13.

На следващата година той е вече чирак в златарско ателие, а вероятно едва през 1462, когато е на 17, става ученик на прочутия не само с майсторството, но и със скандалното си поведение Фра Филипо Липи. Очевидно талантът на Сандро бързо избуява и като ученик Ботичели пътува заедно с учителя си до Естергом, където изработват голямо фреско по поръчка на унгарския архиепископ.

След пет години при Липи, Сандро се мести в работилницата на Верокио, където учи заедно с Леонардо. В този период на първоначално натрупване на художествения си капитал той рисува предимно по-малки платна, най-вече Мадони с поетични имена.

Те са изключително фини работи, изпълнени с характерния за Ботичели ясен рисунък и свеж колорит, но все още не го правят чак толкова известен в преситената от майстори на художеството Флоренция.

През 1470 година с него се случват поне две важни неща – отваря собствено ателие и получава първата голяма поръчка. Постепенно поръчките започват да валят, след две години Сандро вече е член на гилдията на Свети Лука, а след пет банкерът Джовани Лами му възлага „Поклонението на влъхвите”, първото платно, признато от тогавашното общество като шедьовър, което прави автора си всеизвестен.

В „Поклонението на влъхвите” Сандро Ботичели използва сюжета за тримата мъдреци от Изток, за да постави сред фигурите няколко портрета на членове на Медичите.

След заговора на фамилията Паци и убийството на Джулиано Медичи, Ботичели получава странната поръчка да изобрази портретите на екзекутираните заговорници по стените на двореца – демонстрация на възмездие. От този момент той фактически се превръща в придворен художник на Медичите.

Точно във вилата в Кастело Сандро Ботичели създава двата си фантастични шедьовъра – „Пролет” и „Раждането на Венера”, които и днес могат да се видят в галерия „Уфици” във Флоренция. Смята се, че в тях, както и в редица други свои творби, той увековечава Симонета Веспучи – може би най-красивата жена на Ренесанса.

Симонета умира едва на 22 години от туберкулоза. Ботичели никога не я забравя. До края на живота си я изобразява отново и отново – като Венера, като Мадона, като идеал. Самият той не се жени, а някои изследователи смятат, че цял живот тъгува по нея.

През 80-те години на XV век Ботичели работи в Рим по фреските на Сикстинската капела. Това е последният му период на слава. След смъртта на Лоренцо Великолепни Флоренция се променя, а заедно с нея и съдбата на художника.

Под влияние на Савонарола Ботичели преживява дълбока духовна криза. Смята се, че участва в „Кладата на суетата”, където изгаря и собствени картини. Творчеството му потъмнява, поръчките намаляват, а той обеднява и умира забравен.

Открит е отново като велик художник едва в края на XIX и началото на XX век – за да не бъде никога повече забравен.