Криза на общуването в епохата на връзките

Времето, в което живеем, често се описва като епоха на свързаност. Имаме на разположение десетки начини да стигнем до другите - съобщения, социални мрежи, видеовръзки, платформи за споделяне. Никога не е било по-лесно да кажем нещо. И въпреки това, никога не е било толкова трудно да бъдем истински чути и разбрани. Точно в тази привидна пълнота от възможности се крие един от най-сериозните дефицити на съвременното общуване, загубата на дълбочината в разговора.

За комуникацията като процес, за себеизразяването и за тънката граница между това да говорим и да общуваме истински, разговаряме с Албена Паралингова, бакалавър по икономика, специалист с повече от две десетилетия опит в управлението на хора, обучението и развитието, както и в работата със стреса и междуличностните отношения. Тя е член на Българската асоциация за управление на хора от 2008 година, също и професионален треньор по йога от Национална спортна академия от 2015 година. Не на последно място тя е и лицензиран преподавател от Министерството на образованието от 2022 година за работа с педагогически специалисти, притежава медицинско образование и девет години ефективен опит в сферата на здравните грижи и животоспасяващата терапия. Срещите с нея винаги тръгват от конкретното, но стигат до същината и  до онези механизми, които определят не просто какво казваме, а как се свързваме.

Разговорът с нея започва леко, за динамиката на ежедневието, за плановете, които винаги вървят напред, за усещането, че „нещата бълбукат“ и предстои да се случат. Но, още в първите минути темата естествено се пренася към изборите, не само като граждански акт, а като метафора за всички онези малки и големи решения, които правим ежедневно. Дали участваме активно, дали поемаме отговорност?

Точно оттук разговорът плавно преминава към същинската тема, доколко днес наистина се изразяваме свободно и доколко това, което наричаме себеизразяване, не е просто добре поддържан образ. Въпросът не е само дали говорим, а как го правим и какво остава след това.

Имаме много повече комуникационни канали днес, много повече пътища и средства да се изразяваме. Но, независимо от това сме в капана да разбираме себеизразяването като стриймване или изпращане на един информационен поток по канал, на който другата страна може да реагира, но не може да промени самия процес.

Тази метафора за „стриймването“ се оказва ключова. Тя описва не просто технологичен модел, а начин на мислене, еднопосочен, затворен, лишен от истински обмен. Няма създаване на нещо общо. А, именно това е същността на комуникацията.

Себеизразяването става все по-едностранчив процес, което е в противоречие с комуникацията, която по своята природа винаги е двустранна.

Тук се появява и първият сериозен разлом между това, което си мислим, че правим и това, което реално се случва. В ежедневието си често сме убедени, че общуваме, че обменяме, че сме в диалог. Но, всъщност много от разговорите ни са просто паралелни монолози, в които всеки изразява себе си, без да оставя пространство за другия.

Последствията от това не закъсняват. Натрупват се неразбирания, напрежение, усещане за дистанция. А в професионалната среда това се превръща и в конкретни трудности по отношение на екипната работа, усещането за лидера и лидерството, способността да се изгражда доверие.

Доверието е нещо, към което непрекъснато се връщаме в разговора с Албена Паралингова. Според нея, това е истинската цел на всяка комуникация, не просто да предадем информация, а да създадем основа, върху която хората могат да стъпят заедно. Да общуваме означава непрестанно да актуализираме способността си да променяме собствените си убеждения и нагласи, тоест да влизаме в разговор не като носители на окончателна истина, а като участници в процес, който може да ни промени.

В този контекст става ясно защо еднопосочната комуникация не работи, тя не допуска промяна, не допуска повлияване под някаква форма, не допуска развитие. Тя просто фиксира позиции.

Още по-интересна става темата, когато разговорът навлиза в така наречените нива на комуникацията. Албена Паралингова разказва за три различни нива, на които може да се случва един разговор. Първото е и най-повърхностното ниво и това е обменът на информация. Там питаме „Как си?“, там уточняваме задачи, там си предаваме факти. Това ниво е необходимо, но недостатъчно.

Второто ниво е това на убеждаването. Там, където се опитваме да повлияем, да мотивираме, да насочим другия. Това вече е по-дълбок пласт, но крие и рискове, защото лесно може да премине в натиск, в защита, в противопоставяне.

Истинската стойност, обаче, е в третото ниво. Онова, в което се случва реалното свързване. Там, където хората не просто обменят думи, а създават доверие. Там, където се включват интуицията, разбирането, способността да видиш света през очите на другия. Нещо, което е все по-рядко срещано в наши дни.

Причините са не само в навиците на хората, но и в начина, по който е структуриран животът ни. Постоянните прекъсвания, липсата на концентрация, разтегнатото работно време, всичко това прави дълбокия разговор почти лукс. Хората са разпокъсани между задачи, съобщения, очаквания. Истинското, пълно присъствие в разговора, става все по-трудно.

В този контекст, въпросът за честността също придобива нов смисъл. Често я поставяме като абсолютна ценност: „аз съм прям, казвам нещата в очите“. Но, дали това винаги означава добра комуникация?

Много е важно освен честността да имаме предвид, че добрите комуникатори се стремят първо да разберат, а после да бъдат разбрани.

Това обръща перспективата. Поставя слушането пред говоренето. Изисква усилие, търпение и готовност да излезем от собствената си рамка. И тук, вече, комуникацията престава да бъде спонтанен акт и се превръща в умение, което се развива съзнателно.

Интересен акцент в разговора е и ролята на думите. Макар да ги възприемаме като основен инструмент, те всъщност са само малка част от цялостното въздействие. Интонацията, паузите, погледът, дистанцията между хората, всичко това носи смисъл, често по-силен от самите думи. Затова и важните разговори трудно могат да се случат през екрана, защото липсва именно този многопластов контекст.

Темата за конфликтите също намира естествено място в този разговор. Вместо да ги разглежда като нещо негативно, Албена Паралингова ги описва като необходим етап в развитието на всяка връзка, било то професионална или лична. Конфликтът е сигнал, че нещо трябва да бъде преразгледано, че старите правила вече не работят.

Проблемът не е в самия конфликт, а в това дали ще успеем да го използваме като възможност за развитие. Ако не го направим, той лесно се превръща в личностно противопоставяне, което се задълбочава и става хронично.

И въпреки всички предизвикателства, които очертава съвременната комуникация, в думите на Албена Паралингова има и силен оптимизъм. Вярата, че процесите са обратими, че дори напрежението, конфликтите и трудностите могат да се превърнат в източник на осъзнаване и растеж.

В крайна сметка разговорът ни се връща там, откъдето тръгва, към избора. Изборът дали да останем на повърхността на „стриймването“ или да направим усилие да влезем в истински диалог. Изборът да слушаме, да разбираме, да допускаме промяна, да градим мостове или всеки да остане в собствения си поток.

Мисля, че житейските предизвикателства, в най-позитивния си аспект, целят точно това. Те са едни микротрусове, които имат за цел да, както казва една психотерапевтка, да извадят наяве сърцевината, тоест най-прекрасното в нас. Само тогава нахлува светлината.

Както пише и Карл Густав Юнг, човек не става просветлен, като си представя фигури от светлина, а като осъзнава тъмнината си.