Българите търсят спасител, вместо да носят отговорност

---

150 години от Априлското въстание: между паметта и днешните уроци

Панагюрище, Копривщица, Клисура, Брацигово, Перущица, Батак и десетки други населени места отбелязват 150-годишнината от избухването на Априлското въстание. Годишнината отново поставя въпроси както за историческата памет, така и за съвременните политически процеси.

По темата разговаряхме с историка Александър Стоянов – главен асистент в Института за исторически изследвания към БАН.

Има ли паралели между 1876 г. и днес?

Според Стоянов директни аналогии са трудни:

„Слава богу, държавата и обществото ни не се намират под чужда власт… ситуацията е коренно различна.“

И все пак той вижда една важна допирна точка:

„Генератор на процесите се оказва едно младо поколение… което решава да потърси промяна.“

По думите му и днес има напрежение между поколенията:

„Имаме един спор между младите и старите за това как трябва да изглежда България.“

Свободата – даденост, но и отговорност

Историкът подчертава, че най-важният урок от въстанието остава актуален:

„Предците ни вече са жертвали живота си, за да можем ние днес да имаме свобода. Какво избираме да правим с тази свобода е изцяло наше решение.“

Но според него българското общество често избягва отговорността:

„Ние не обичаме да носим отговорност като общество.“

Кризите и обществата

На въпроса как кризите влияят върху поколенията, Стоянов е скептичен към популярните теории:

„След дълги периоди на напрежение хората обикновено търсят спокойствие и сигурност и са готови да се откажат от част от своите свободи.“

Той обобщава историческия цикъл така:

„Революциите се израждат в кризи, а кризите завършват с търсене на баланс.“

Дебатът за 20 април като празник

Идеята 20 април да стане официален празник среща подкрепа от историка:

„Всички основни дати по пътя към българската държавност трябва да бъдат равнопоставени официални празници.“

Но той предупреждава за друг проблем:

„Българинът обикновено свързва празниците с повод да пие и да не ходи на работа, а съдържанието остава назад.“

Стоянов е категоричен и по темата за датите:

„Трябва да се избере единен принцип – стар или нов стил. Няма смисъл да честваме един и същи повод по два пъти.“

Защо празниците губят смисъл?

По думите му липсва историческа култура:

„Българският народ е изключително поляризиран… с ниска историческа грамотност.“

И прави колоритно сравнение:

„Спорим като хора на площада преди 200 години или в Ганковото кафене.“

Излизаме ли от политическата криза?

В контекста на новия парламент Стоянов прави важно разграничение:

„Преодоляваме процесуална криза – вече може да има работещ парламент.“

Но това не означава реално решение:

„Не бих казал, че това е преодоляване на политическата криза.“

Причината – ниската реална подкрепа:

„Подкрепата се изразява в около 25% от имащите право на глас – това не е мнозинство.“

И предупреждението:

„Ако държавата продължава да тъпче на едно място, това не е изход от кризата, а следващ етап от нея.“

За политическите процеси и ПП–ДБ

Стоянов коментира и разместванията около Продължаваме промяната – Демократична България:

„Това не е никаква изненада… караниците в тази коалиция започнаха още преди изборите.“

Според него разделението е логично развитие, защото Продължаваме промяната е създадена от Румен Радев и сега той си има патерица в 52-то Народно събрание.

„Отцепването и разделянето… е ясен сигнал, че това статукво просто вече си има ново лице.“

Историкът е критичен към ролята на формацията:

„Никога не съм възприемал тази политическа партия като реална алтернатива.“

И допълва:

„Опозицията не положи реални усилия… и съвсем естествено беше наказана от гласоподавателите.“