Да чуем историите, преди да замълчат

Понякога най-ценните семейни истории остават неизказани. Не защото няма кой да ги разкаже, а защото разговорът твърде дълго се отлага. Как са живели нашите баби и дядовци, какви са били детството и младостта им, коя е била първата им любов, как са преминали през важните събития на своето време – въпроси, които често започваме да задаваме едва когато вече няма на кого.

Именно от тази идея тръгва проект, започнал преди повече от 15 години в Чехия и днес достигнал до 24 държави, включително България. В основата му са две книги-дневници – „Мила бабо, кажи ми…“ и „Мили дядо, кажи ми…“, чрез които възрастните хора могат да разкажат своя живот и да оставят спомените си на следващите поколения.

Началото е съвсем лично. Когато се ражда втората дъщеря на авторката на книгите Моника Копривова, нейният 90-годишен баща решава да ѝ направи необичаен подарък, записва спомените си, за да може момичето един ден да ги прочете и да познава живота на своя дядо. Идеята постепенно се развива и от личен семеен жест се превръща в проект за съхраняване на родовата памет.

В основата на дневниците са повече от 200 въпроса, които насочват възрастните хора през различните периоди от живота им – детството, ученическите години, младостта, първата любов, семейството и важните житейски избори. В изданията са включени и изображения, свързани с различни исторически периоди и национални контексти, които помагат на хората да се върнат към конкретни моменти от миналото си.

Мария Василева, която работи по проекта в България, разказва, че зад него стои разбирането, че възрастните хора имат много истории, които чакат някой да ги попита за тях.

Колкото може повече да ни разказват, но и ние да ги питаме, за да ги подканваме и да живеем в хармония. Това е моето послание към младите хора.

Проектът не се ограничава само до книгите. В Чехия неговата създателка посещава домове за възрастни хора и провежда занимания, посветени на спомените. Чрез разговори и насочени въпроси участниците преминават през различни моменти от живота си и ги записват. Така припомнянето на миналото се превръща и в начин възрастните хора да останат активни и ангажирани, с нещо лично и значимо.

Колко лесно обаче губим възможността да научим тези истории показва проучване, проведено тази година в Чехия сред повече от 1000 души. По-малко от 20% от анкетираните заявяват, че познават живота на своите баби и дядовци. Причината не е непременно липса на интерес. В много от случаите вече просто няма кого да попитат. Значителна част от участниците признават и че съжаляват, че не са разговаряли повече с близките си, докато са имали тази възможност.

Този проблем е свързан не само със семейната история, но и с начина, по който гледаме на възрастните хора. Техните спомени са част от личната история на всяко семейство, но и свидетелство за времето, в което са живели. Старите снимки, писма, пощенски картички и други малки предмети от миналото могат да се превърнат в отправна точка за разговори, които иначе може никога да не се състоят.

В България интересът към родовата памет също постепенно се засилва. Все повече хора търсят информация за своите предци и събират данни за семейната си история. А за по-младите поколения подобни разкази могат да бъдат начин да разберат по-добре не само откъде идват, но и собственото си място в семейната история, път и съдба.

Съхраняването на тези спомени в крайна сметка започва с нещо много просто – въпрос. Какъв е бил животът ви? Как се запознахте? Какво помните от детството си? Какво ви е направило щастливи и какво сте научили по трудния начин?

Защото времето не спира, а някои истории могат да бъдат разказани само докато има кой да ги помни.