Истината сред шума на дигиталния свят

Днес информацията е на един клик разстояние, но това не означава, че е станала по-лесна за разбиране, проверка и осмисляне. Всеки може да публикува новина, да създаде видео, да коментира обществено събитие или да достигне до хиляди хора благодарение на алгоритмите на социалните мрежи. В тази огромна информационна среда обаче все по-трудно се ориентираме кое заслужава доверието ни и кое просто е успяло да привлече вниманието ни.

В разговора с Елена Родимова в неделния „Шейкър“ поставихме фокус върху доверието в дигиталната среда и начините, по които преценяваме коя информация заслужава вниманието ни и на кои източници можем да разчитаме.

Елена Родимова е магистър по европеистика, независим анализатор и журналист на свободна практика с интереси в областта на европейските политики, медиите, дезинформацията и дигиталните комуникации. Автор е на изследване за използването на езотериката като средство за разпространение на пропагандни и дезинформационни наративи. Професионалният ѝ опит включва и управление на дигитално съдържание, а изследователският ѝ интерес е насочен към влиянието на информационната среда върху обществените нагласи и ролята на медиите в съвременното общество.

В дигиталната среда доверието често се изгражда не толкова върху самата информация, колкото върху отношенията ни с този, който я споделя. Близки хора, познати профили и популярни създатели на съдържание могат да се превърнат в своеобразен филтър, през който приемаме определени твърдения, без да се замисляме за техния произход и достоверност. Но нито личното доверие, нито широката популярност са достатъчни основания да приемем нещо за истина. Именно тази разлика е съществена, когато говорим за отговорното потребление на информация.

Доверието в човека, който споделя информацията, не означава автоматично, че самата информация е достоверна.

Това разграничение става още по-важно заради начина, по който функционират социалните мрежи. Алгоритмите подбират съдържанието според интересите, поведението и времето, което прекарваме в платформите. Така постепенно всеки от нас може да се окаже в своеобразен информационен балон, в който преобладават гледни точки, близки до собствените му убеждения. Особено ясно това се проявява при политически и обществени теми. Хората получават различни версии на действителността, срещат предимно мнения, които потвърждават техните разбирания, и все по-трудно допускат възможността да погледнат на даден въпрос от друга перспектива.

Вместо пространство за обмен на идеи социалните мрежи нерядко се превръщат в арена на конфликти. Дискусиите се водят с желание да бъде надделяно над отсрещната страна, а не непременно да бъде разбрана нейната позиция. Така се изразходва значителен емоционален и психически ресурс, без това да води до реален диалог или промяна в нагласите.

Тук се появява и понятието rage bait – съдържание, създадено или поднесено така, че умишлено да предизвика гняв, възмущение или силна негативна реакция. Емоцията се превръща в средство за привличане и задържане на вниманието, а потребителят може да се окаже въвлечен в непрекъснато преживяване на тревога, страх, раздразнение и несправедливост. Колкото по-силна е реакцията, толкова по-вероятно е човек да коментира, да споделя и да разпространява съдържанието.

Емоциите като фактор за обединяване и разпространение на съдържание са в основата и на теорията на гръцката изследователка Зизи Папахаризи за „афективните публики“. Тя насочва вниманието към дигиталните общности, които се формират не само около общи интереси и убеждения, но и около споделени емоции. Страхът, гневът и възмущението могат да се превърнат в силна обединяваща сила и да ускорят разпространението на определени послания. Понякога споделяме дадена публикация не защото сме проверили фактите в нея, а защото тя изразява нещо, което вече сме почувствали или в което силно вярваме. Именно затова емоционалната реакция може да изпревари критичната преценка.

Този механизъм има отношение и към начина, по който потребяваме съдържание. Кратките видеа в TikTok, Instagram и YouTube наложиха модел на бързо преминаване от една тема към друга. Reels и Shorts предлагат непрекъсната поредица от образи, послания и акценти, които не изискват продължително съсредоточаване. Така постепенно свикваме да получаваме информацията на малки порции, често без да отделяме време за по-задълбочено осмисляне.

Това не е проблем единствено на младите хора. Все повече възрастни също забелязват затруднения с концентрацията, четенето на дълги текстове и задържането на вниманието. В разговора беше засегнато и понятието brain rot – буквално „мозъчно гниене“, използвано за описване на негативните последици от продължителното потребление на повърхностно, нискокачествено дигитално съдържание. Елена Родимова сподели и личния си опит с трудността да се откъсне от телефона и да поддържа продължителна концентрация дори когато чете книга. Дигиталният детокс се оказва по-труден, отколкото изглежда, защото навикът постоянно да проверяваме нещо вече е част от ежедневието ни.

Според нея обаче отговорността не може да бъде оставена единствено на отделния потребител. Големите онлайн платформи също имат своята роля, защото именно техните алгоритми определят какво съдържание достига до нас и колко широко се разпространява то.

Тези платформи трябва да имат отговорност към потребителите си, защото те имат огромна роля върху това каква точно информация достига до нас и колко широко реално се разпространява тя.

В тази връзка Елена Родимова обръща внимание на европейските регулации и по-конкретно на Акта за цифровите услуги (Digital Services Act). Той въвежда специални изисквания към т.нар. много големи онлайн платформи – тези с над 45 милиона активни потребители месечно в Европейския съюз. Сред задълженията им е да оценяват системните рискове, произтичащи от начина, по който функционират техните услуги и алгоритми. В обхвата попадат разпространението на незаконно съдържание и дезинформация, манипулирането на изборни процеси, рисковете за общественото здраве и защитата на непълнолетните.

Като пример за възможното влияние на социалните мрежи върху политическите процеси Елена Родимова дава пример със случилото се в Румъния, през 2024 година, около кандидатурата на Калин Джорджеску. Според нея този случай показва колко съществено може да бъде въздействието на една платформа като TikTok върху обществените нагласи и изборното поведение. Той поставя и по-широкия въпрос за механизмите, чрез които определено съдържание получава огромна видимост, докато друго остава практически незабелязано.

Важното според нея е, че отговорността на платформите не трябва да се изчерпва с премахването на отделни публикации. Необходимо е да се разглежда самият начин, по който алгоритмите насърчават разпространението на определени послания и какви рискове създават за информационната среда. Тя определя европейската регулация като необходим механизъм за защита на потребителите, а не като инструмент за цензура. Законодателните процеси може да изглеждат бавни и бюрократични, но според нея именно внимателното обсъждане и оценката на последиците са важни за създаването на работещи правила.

Друг съществен аспект от разговора е свързан с изкуствения интелект и все по-трудното разпознаване на съдържание, създадено или манипулирано чрез него. Елена Родимова обръща внимание на изискванията за обозначаване на определени материали, генерирани с изкуствен интелект, както и на разпространението на т.нар. deepfake изображения и видеа. При тях чужд образ може да бъде използван в напълно различен контекст, без човекът да има представа или да е давал съгласие за това.

Тук обаче тя прави още едно важно уточнение: обозначението, че дадено съдържание е създадено с изкуствен интелект, не означава автоматично, че то е невярно. Маркерът ни информира за произхода му, но не удостоверява неговата достоверност. Това е разграничение, което потребителите трябва да познават, особено във време, когато технологиите позволяват създаването на все по-реалистични изображения и видеоматериали.

Какво можем да направим самите ние, за да не се превръщаме в лесна мишена за манипулации? Според Елена Родимова отговорът започва с медийната грамотност и критичното мислене. Тя насърчава хората да търсят възможности за обучение, да се запознават с механизмите на дезинформацията и да използват достъпните инструменти за проверка на съдържание. Не е необходимо всеки да бъде журналист, програмист или специалист по киберсигурност, за да може да направи първоначална проверка на информацията, която среща онлайн.

Сред практическите средства за проверка на изображения тя посочва Google Lens, който позволява обратно търсене по снимка или кадър, както и TinEye – инструмент, чрез който може да се проследи кога дадено изображение е било използвано в интернет. Това е особено полезно в случаите, когато стари снимки се публикуват отново, но вече с различно обяснение и в контекст, който няма нищо общо с първоначалното им съдържание.

За проверка на видеоматериали Елена Родимова посочва и инструмента AI or Not, който помага да се установи дали дадено видео съдържа елементи, генерирани с изкуствен интелект. Тя предупреждава обаче, че с развитието на технологиите разпознаването става все по-трудно и не бива да разчитаме единствено на първото си впечатление. Дори инструментите с изкуствен интелект, включително ChatGPT, могат да допускат грешки, затова резултатите от тях също трябва да бъдат преценявани внимателно.

В крайна сметка най-достъпният инструмент остава собствената ни способност да спрем за момент, преди да реагираме. Особено когато попаднем на публикация, която предизвиква силен гняв, страх или възмущение. Именно в такива ситуации е най-лесно да натиснем бутона за споделяне, без да сме проверили източника, контекста и достоверността на информацията.

Да си дадем няколко секунди време, преди да споделим.

Тези няколко секунди могат да бъдат достатъчни, за да потърсим първоизточника, да направим обратно търсене на изображение или да сравним информацията с други надеждни източници. А най-вече да си зададем въпроса дали не реагираме единствено, защото някой умело е натиснал емоционалните ни бутони.

Разговорът очертава една тема, която далеч не се изчерпва с разпознаването на фалшиви новини. Тя засяга начина, по който общуваме, формираме мнението си, изграждаме доверие и участваме в обществения живот. В дигиталната среда журналистите, инфлуенсърите, приятелите и създателите на съдържание имат различно влияние, но нито популярността, нито личното доверие могат да заместят проверката на фактите. А когато информацията се състезава за вниманието ни чрез все по-силни емоции, способността да направим крачка назад и да помислим се оказва не просто полезно умение, а необходимост.

Темата ще има своето продължение в следващ разговор с Елена Родимова, в който предстои да бъдат разгледани и други важни въпроси като ролята на инфлуенсърите, защитата на децата в дигиталната среда и отговорността на различните участници в информационния процес.